Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Последният беше отблъснал Карло и се опитваше да му отнеме камата.
Но старият гондолиер не беше човек, който се признава така лесно за победен.
— Горо, при мене! Помагай тук! — викна той, хващайки Марино за шията.
— Назад, ако ви е мил животът! — заповяда младият човек.
Карло изпусна задавен смях, тъй като негърът се бе промъкнал вече отзад, за да забие камата си в гърба на този, когото имаха заповед да убият.
— Назад! Оставете ме! — викна още веднъж Марино, обръщайки се към страната, от която идеше дебнешком негърът. — Назад или ще ви убия!
Карло, уверен сега в победата си, стисна по-силно шията на Марино.
Но в ръката на последния блесна камата, отнета от негодника, и със светкавична бързина се заби в широката гръд на убиеца, който, изпущайки ужасен вик, се залюля и падна.
В този момент негърът бе стигнал достатъчно близо, за да нанесе удар.
Ръката му бе издигната, но той бе разумен и искаше да бъде сигурен в удара си. Може би не бе привикнал като Карло на тези кървави дела. Или се поколеба, като видя, че Карло се отпусна назад.
Марино използва този момент. С лекост и сръчност, които предизвикаха в негъра не само учудване, но и страх, той избягна страшния удар, който му бе отправен, и започна нападение.
Само едно второ нападение, непредвидено и мълниеносно, можеше сега да спаси негъра, който бе схванал положението.
Карло бе паднал. Горо трябваше да продължи сам борбата срещу Марино, борба с равни оръжия, тъй като младежът държеше в ръката си камата на Карло. Като един тигър, който се снишаваше към земята в джунглите, за да се хвърли със силен скок върху жертвата си, ловкият и гъвкав негър се наведе към пода, издаде гърдите си и в това положение на дебнещ звяр очакваше благоприятния момент, за да се хвърли напред.
Марино следеше внимателно почти всички движения на негъра.
Изведнъж той го хвана за шията, зад главата.
Като че ли железни скоби притиснаха тялото на негъра и го приковаха към пода.
Горо положи усилия да се отърве, но той скоро почувствува, че цялата му сила беше безпомощна срещу тази на Марино.
— Милост, сеньоре! — изпищя той, изпускайки камата си. — Милост!
Марино с презрителен жест вдигна падналото оръжие и го захвърли в ъгъла на тъмната стая.
— Ще изповядаш ли, черни дяволе, по нареждането на кого ти и твоят престъпен другар устроихте тази клопка? — попита той.
— Синьор много силен… Горо каже всичко на него… всичко!
Марино даде време на черния да си отдъхне и да се изправи на коленете си.
— Е, хайде говори! Ще ти подаря живота, ако ми кажеш истината.
— О, велик сеньор!… Силен сеньор!… — извика Горо, изпълнен с възхищение, хвърляйки поглед към Карло, който се гърчеше на пода в конвулсии и се къпеше в кръвта си. — Непознат с голяма тъмна мантия и черна маска дойде. Горо не видя зад маската, но Карло позна маскирания човек.
— И как го нарече твоят другар?… Признай! — заповяда Марино Маринели, пламнал от гняв.
Горо се сви, защото погледът на неговия победител бе достатъчен да го ужаси.
Свойствената черта на негрите е да бъдат прекалено угодливи и подмазващи се към тия, които им вдъхват възхищение и респект.
Горо се наведе към Марино, като че ли се страхуваше, че думите, които ще произнесе, ще се разнесат надалече.
— Карло каза — прошепна той, — че човекът с маската е дожът!
— Той не трябва да възтържествува! Не се страхувай, че ще издам признанието ти — каза Марино, оставяйки съвсем негъра. — Сега ти ще направиш това, което ще ти заповядам.
— Синьор заповяда, Горо слуша — каза негърът, стоящ още на колене.
— Стани прав! Вземи умиращия си другар за раменете и ме последвай вън от къщата, до мястото, което ще ти посоча.
Горо, щастлив, че животът му бе спасен, направи няколко нерешителни стъпки, но когато Марино, с един заповеднически жест му посочи умиращия бандит, отиде бързо към последния, хвана го за раменете и полувлачейки го, полуносейки го, последва новия си господар, който се отдалечаваше с големи стъпки.
При светлината на един лунен лъч, той погледна лицето на другаря си, но видя само обтегнатите черти и стъклените очи на един друг труп. Карло не виждаше, нито чуваше какво става около него.
Негърът трябваше да влачи безжизненото тяло чак до брега, където бе привързана гондолата и го сложи на дъното й.
После той и Марино се настаниха в гондолата. — Отведи ни на другата страна, В Пиацета — заповяда последният.
7. Ужасната нощ
На следния ден, рано сутринта, една голяма тълпа се бе събрала пред палата на дожовете.
В тая смесена тълпа имаше моряци, търговци на плодове, продавачи на зеленчук и цветя, хамали, гондолиери и рибари.