Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Твоята идея е добра. Дай ми маската.
Катерина, чувствайки се победителка, наметна тъмната мантия върху раменете на дожа, който взе маската.
— Луиджи, избери сигурни хора, така че още тази нощ да се освободиш от изтощителните и опасни видения.
— Това ще бъде истинско щастие!… Аз не мога да живея, аз не мога да дишам свободно, докато зная, че този незаконнороден е в моя близост, свободен или затворен. Земята е твърде малка за мен и за него!… Ще полудея!… Сега бодростта се завръща в мен… Къде се крие той?
— Отсреща на острова Сан Николо.
— В къщата на майка си?… Той е много смел; в такъв случай, карабинерите могат да го заловят всеки момент…
— Той не е в същата къща, в която живееше. Ако двамата храбреци погледнат в колибата на стария рибар Андрея Фарсети… Там ще го намерят. Не забравяй името: Андрея Фарсети… А сега побързай, мой съпруже! Ето нощта… нощта на нашето освобождение!
Дожът направи един знак за сбогуване към съпругата си, после постави маската върху лицето си и бързо напусна стаята.
Дожесата го последва с очи, доволна и горда с успеха, който бе пожънала и който щеше да й донесе още един успех.
6. Двамата наемни убийци
Беше към единадесет часа вечерта. Гласът на камбаните бе занемял, но върху мраморните плочи на площада Сен Марко любовните двойки бърбореха, смееха се и се разхождаха.
Виждаха се в същото време горди патрицианки да преминават площада, придружени от тяхната свита или обкръжени от благородни кавалери, които с готовност се посвещаваха на честта да съпровождат и закрилят синьорината до мраморните стъпала на нейния палат.
Свеж и ободрителен ветрец долиташе откъм морето.
Бързи облаци се гонеха по небето, докато други, във формата на планини и чудовищни скали, се натрупваха на хоризонта и забулваха почти изцяло луната.
От голямата врата на дожския палат, водеща към Моле и реката, излязоха двама души, които се отправиха бързо към стъпалата, слизащи към водата.
Когато те минаваха по пиацата, край двете червени колони, хвърлиха изпитателни погледи наоколо.
Нямаше жива душа наоколо, освен старата просякиня, която обикновено се сгушваше до колоните на църквата Сен Марко и която бе изпуснала един вик, когато предния ден Марино Маринели в своята бързина бе минал през мястото, запазено за екзекуции.
Тя бе преобърнала, без съмнение, в мръсно обиталище мястото, където прекарваше нощта. Превита на две, подпираща се на една стара патерица, чийто железен връх чукаше звънливо по камъните, тя се покриваше с една стара тъмна мантия, която падаше от главата й до раменете и оттам до краката.
Сега можеше да се различат ясно двамата мъже, излезли от сянката на колоните.
Единият носеше, по подобие на гондолиерите, червена шапка, тъмна риза и панталони, стигащи до коленете, ръцете и долната част на краката му бяха голи. Той бе едър и мускулест.
По-дребен, но в замяна на това по-пъргав и по-гъвкав беше другарят му, който вървеше край него. Докато кожата на едрия бе почерняла от слънцето и влиянието на атмосферата, дребният имаше лъскаво черна кожа.
Главата му, покрита с къдрава, сплетена коса. Това бе един негър.
Вълнената риза с тъмен цвят покриваше тялото му и широките панталони със същия цвят бяха прикрепени към хълбоците с черен колан.
Неговите крака без обувки стъпваха леко и безшумно.
— Ей, ей! — извика старата просякиня, учудена при преминаването на двамата мъже, които разгледа и позна. — Откога сте станали приятели, ти и черният, Карло? Ех, става нещо там долу.
— Мълчи, Луала, стара вещице! — каза с понижен глас едрият гондолиер, когото наричаха Карло. — Дяволът да те вземе! Какво правиш тук в това време?
— Там, където има да се види или чуе нещо — подзе просякинята със смях, — аз винаги се явявам. И това върша отдавна. Ех, мина отдавна времето, когато старата Луала беше млада!… Я този негър как ме поглежда с белите си очи!… Е? Как ви беше името?… Горо, да! Хареса ми това име Горо, Горо!… На двама ви работата е пораснала, добре плащат там долу, аз зная…
И старата просякиня отправи патерицата си към онази част от дожския палат, където се намираха залите на инквизицията.
— Нашата работа била пораснала, вярваш ли? — възрази Карло. — Ние вече не ще се явим пред Съвета на тримата. Погледни, стара вещице! Ти носиш дрехи, по-добри от моите… Хайде, бързо, Горо, да слезем!