Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
— Извинете, липсва в менюто. — невъзмутимо казва келнерът. Объркана, се вглеждам в очите му.
Не, просто програма.
— Благодаря. — казвам аз. — Знам.
— Ще желаете ли още нещо?
Колебая се. Няма защо да ходя до виртуалният затвор. Събраните материали стигат за отчета. А резултатите от изпитанията — изобщо не искам да ги знам.
Нека белокосият звяр Чингиз да тича из Москва, опитвайки се да намери съюзници! Това си е негова, дайвърска работа. А аз съм обикновена сътрудница на МВД. И да се пъхам между споровете на ведомствата и големите началници е противопоказно за здравето ми.
— Поръчайте ми такси до руският сектор на Дийптаун. — моля аз.
1000
Този път ме пускат в затвора без всякакви забавяния. Без да се крият се обаждат на Томилин, докладвайки му за моето пристигане. През двора ме съпровожда много млад и интелигентен пазач; такъв е по-лесно да си го представиш в скъп костюм и седнал зад бюрото в сериозен офис, отколкото със сержантска униформа и пистолет на хълбока.
Днес вътрешният двор е пълен с хора. Извели са затворниците на разходка… И сега вече поведението им е привично. При моето появяване се чува лек шум. Опипват ме оценяващи, жадни погледи. Дочувам отделни реплики — внимателно изучават моите крака, ръце, гърди…
Явно нито една от „Вътрешните Монголии“ не дава възможност да се удовлетвори основният инстинкт. Интересно, как ли е направено това? Представям си как хакера Стеков се опитва да прегърне „стандартната жена на стандартния програмист“, а тя в отговор се разтапя във въздуха… или се превръща в гнусна зелена жаба.
И все пак реакцията е неправилна. Недостатъчно силна. Жена в зоната — това е събитие, това е празник за няколко седмици. А тук по-голяма част от затворниците изобщо не реагират, останалите — сякаш по навик, по инерция, опитвайки се да излъжат самите себе си… А и аз не съм в тялото на навъсената инспекторка, а в „Ксения“ — доста готино маце.
— Не ви създават много проблеми, нали? — питам пазача, като кимам към площадката за разходки.
— Спокойни са. — съгласява се пазача.
И сякаш в потвърждение на думите му до мен долита нечия възхитена реплика: „Не, виж само как си върти дупето! Проклет да съм, ако тактовата й не е поне хиляда, а каналът — оптовлакно!“
Чак се спъвам.
Обидно!
„Ксения“ е толкова пластична заради добрият дизайн, а не заради мощната машина!
По коридорите на затвора, вече скрити от погледите на затворниците, ние вървим към кабинета на Томилин. Преброявам петият прозорец след входа — на него стои един от моите бръмбари…
Седял е.
Прозорецът е измит. Направо демонстративно измит, а за идиотите на перваза е оставена кутия „Лозински“. Как беше рекламният надпис? „Убива даже неизвестните вируси!“
Ясно. Другарят подполковник е решил да направи тънък намек.
Но когато влизам в кабинета му, оставяйки пазача в коридора, мнението ми за тънкостта на намеците му се променя.
На масата на Томилин, до телефоните, клавиатурата и монитора, папките и фотографиите в рамки, се е появил напълно неуместен предмет.
Саксия с мушкато.
— Добро утро, Карина!
Томилин е самата приветливост. Става и галантно ми отдръпва стола.
— Кафе?
— Краснодарско ли? — не се удържам от ирония. Но излиза жалко и неубедително. Изобщо не мога да отклоня поглед от мушкатото.
…А Томилин се смее хубаво. Добродушно, сякаш те кани да се присъединиш към веселбата му. Хората, които се смеят така, са много обичани в компаниите — те могат да превърнат всяка неприятност в забавно приключение.
— Не, Карина. Най-обикновено бразилско. Нес.
— Благодаря, с удоволствие. — съгласявам се аз.
Трябва да пазя достойнството си. Трябва да продължавам да играя. Трябва да му предам инициативата. Това не е шах, не са кръстчета и нули. Тук този, който прави първият ход, почти винаги губи.
— В това тяло ми харесвате много повече. — мимоходом отбелязва Томилин. Вдига слушалката на телефона и заповядва: — Две кафета!
И застива, втренчил любопитен поглед в мен.
— Бих желала да обиколя затвора още веднъж. — казвам неочаквано дори за самата себе си. И какво ще търся?
— Заповядайте. — не се противи Томилин. — Ако е възможно, постарайте се да приключите до 14:00, Карина.
Светска беседа. Сякаш мога да пренебрегна заповед, дори и да е оформена толкова любезно.
— Разбира се. — кимам. — Някакви планове ли имате?
— Да. Първият сеанс на катарзис. — Томилин маха раздразнено с ръка. — Искахме да го проведем доста по-късно, но… обстоятелствата ни карат да бързаме. Твърде много противници… нали разбирате, Карина?