Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
Томилин уморено притваря очи. Недокоснато кафе на масата, саксия с мушкато, фотографии… Изведнъж забелязвам, че това са снимки на възрастни мъж и жена. Явно са родителите на подполковника, а не жената и децата…
— Разбира се, Карина. Проверявайте каквото пожелаете, ще ви зачисля придружител…
Вече съм на вратата, когато подполковникът отново ме вика:
— Карина!
Обръщам се.
Пръстите на Томилин бавно мачкат мушкатото.
— Да предположим, че съм се презастраховал. Изплашил съм се за вас. Разбирате ли? Бандитите могат да са много обаятелни… за разлика от мен и вас. Но ние сме от едната страна на барикадата. Те — от другата. Това… не трябва да се забравя. Елате към два часа, става ли? Надявам се, че ще си промените мнението.
Пръстите му продължават да мачкат нещастното цвете, което не се е провинило в нищо. Освен в това, че при нас има традиция да кръщаваме оръжията с имена на цвета.
Не ми остава нищо друго, освен да кимна на подполковника.
Някога, щом разбра че смятам да постъпя в юридическия, татко ми каза… тогава не приех думите му на сериозно, замислих се доста по-късно. Не, баща ми не говореше за опасностите в работата на следователя или експерта. Той просто отбеляза, че докато защитаваш закона, е много лесно да го нарушиш. Именно за да го защитиш. И че служебният дълг и обикновеният човешки морал ще се борят в душата ми… докато единият не победи.
Не, отначало не повярвах…
Но най-отвратителното е разбирането, че вече няма никаква борба. Аз избрах. Чингиз и неговите приятели могат да са много убедителни. И дори са прави… от общочовешка гледна точка. Само че и Томилин е прав — не може да се бориш с престъпността във виртуалността със стари средства.
И още… нима аз самата не искам да стана дайвър? Да разбера, да видя… да сглобя пъзела си докрай…
Оставям пазача в килията на Антон Стеков и влизам във „Вътрешната Монголия“ на неуспелият борец за свобода. Напразно лежа в затвора, напразно приятелят ти е раздавал подкупи. Нищо няма да спрете. Дори снизходително няма да забележат бягствата ви…
Този път Стеков не стои пред телевизора. Разхожда се из стаята, размахва ръце и говори нещо полугласно. Аз се спирам на прага на „стандартният апартамент“ и гледам затворника с недоумение.
Да не би да се е побъркал?
Антон Стеков, който спокойно се измъква от виртуалният затвор в Дийптаун, общуваше със своето фантомно семейство! С „програмиста Алексей“ и синът му „Артем“.
— Ако питаш мен — хващай го за врата и го замъквай в дълбината! — почти реве Антон. — Какво му става на Ленка? Трудно му е да бъде Бог, неговата…
— Подляр, не псувай! — с жив, човешки глас отговаря „стандартният програмист“.
— Нищо, вече не е малък. — мърмори Антон, поглеждайки накриво към „Артем“. Но все пак понижава тон: — Длъжни сме да го убедим…
И в този момент най-накрая ме забелязват. Скучаещият „Артем“ се оглежда, вижда ме и казва:
— Е, дочакахме… Чингиз, имаме гости!
1001
Всъщност няма на какво да се учудвам.
Ако има канал „навън“, чрез който Антон Стеков е излизал от затвора, то той ще работи и в обратната посока. А да избереш за тела марионетките, които разиграват своя мизерен спектакъл пред Стеков, е повече от разумно. Унилият стандартен програмист изобщо не прилича на Чингиз. Но това е той. А в тялото на детето е онзи младеж, който беше с него в колата.
Аз влизам в стаята и сядам на дивана. Няма смисъл да се опитвам да арестувам неканените посетители. Това ще бъде точно онзи „шум“, който се опитваше да вдигне Чингиз. Томилин явно не може да затвори неизвестния канал и затова се прави, че го няма.
— Карина, знаехте ли, че сме тук? — пита Чингиз. В това тяло може да го познаеш единствено по интонацията.
— Не. Исках да говоря с Антон.
Затворникът Стеков изсумтява и се приближава към мен. Поправя очилата с дебелия си пръст и казва:
— Извинявайте, Карина.
— За какво? — учудвам се аз.
— Че ви забъркахме в това. Аз предложих идеята, ако трябва да съм честен.
— Не помня някой да ме е принуждавал.
— Разбирате ли, — Стеков отново придобива притесненият вид на интелигент, който е настъпил някого в трамвая, — ние смятахме, че тукашният персонал сам ще реагира на бягствата. Но те премълчаха този факт. Веднага щом разбраха, че не могат да ме изолират, престанаха да обръщат внимание на бягствата. Наложи се да подхвърлим информация за тях на такова ниво в ръководството на МВД, където не бяха посветени в проекта… и в резултат вас ви изпратиха на инспекция…
Ето какво било!
Аз така и не си зададох въпроса откъде се е появила информацията за нередностите във виртуалния затвор. А се оказа, че е подхвърлена от самите затворници.