Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Изведнъж Татърсейл се вкочани.
— Сержант? — Погледна го. — До тази сутрин сте били в тунелите си?
Видя терзанието, което пробяга по лицето му, и разбирането за случилото се бавно се утаи в ума й.
— Какви тунели? — промълви той и тръгна да я подмине.
Тя протегна ръка и го стисна за рамото. Сякаш го полазиха тръпки.
— Уискиджак — прошепна Татърсейл. — Вие се сетихте. За… за мен, за онова, което стана на този хълм, за всички тези войници. — Поколеба се, после добави: — Провалът е за всички ни. Съжалявам.
Той се дръпна, извърнал очи.
— Недейте, магьоснице. — Обърна се и срещна погледа й. — Съжалението е нещо, което не можем да си позволим.
Зад гърба й проговори женски глас.
— Тази сутрин бяхме хиляда и четиристотин, магьоснице.
Татърсейл се обърна. Девойката не изглеждаше на повече от петнадесет години. Освен очите й, с притъмнелия блясък на изтъркан оникс — те изглеждаха стари, сякаш всички чувства бяха изцедени от тях до последната капка.
— А сега?
Момичето сви рамене почти безучастно.
— Трийсет, може би трийсет и пет. Четири-пет тунела се сринаха напълно. Ние бяхме в петия и ровихме, за да излезем. Фидлър и Хедж са при другите, но според тях всички останали са погребани завинаги. Опитаха се да окажат помощ. — По зацапаното й с кал лице се плъзна хладна, веща усмивка. — Но вашият старши, Върховният маг, ги спря.
— Тайсхрен? Защо?
Момичето се намръщи, сякаш разочаровано. И просто се отдалечи, спря се на билото и отново се загледа към града.
Татърсейл я проследи с поглед. Момичето бе подхвърлило последното, сякаш искаше да улови някаква особена реакция. „Съучастничество?“ Определено не беше улучило. „Тайсхрен няма приятели. Добре.“ Денят беше пълно бедствие и вината за това явно бе на Върховния маг. Загледа се към Пейл, после погледът й се извиси към изпълненото с пушеци небе.
Масивната, високо издигаща се черна грамада, която я беше посрещала всяка сутрин през последните три години, беше изчезнала. Все още й беше трудно да го повярва, въпреки че го виждаше с очите си.
— Ти ни предупреди — прошепна тя към пустото небе, докато спомените се връщаха. — Предупреди ни, нали?
Последните няколко месеца беше спала с Калът: дребно развличащо удоволствие, което да облекчи досадата от една обсада, която не водеше доникъде. Поне така си беше обяснявала непрофесионалното поведение на двамата. Беше много повече от това, разбира се, много повече. Но честността към себе си не беше от най-силните качества на Татърсейл.
Магическият зов я събуди преди Калът. Малкото, но атлетично тяло на мага се беше сгушило в мекотата на плътта й. Тя леко отвори очи и видя как се е вкопчил в нея като дете. Тогава той също усети призива и се събуди. Посрещна го усмивката й.
— Хеърлок ли? — попита той, потръпна сънено и се измъкна от топлите завивки.
Татърсейл отвърна с гримаса.
— Кой друг? Този човек никога не спи.
— Сега пък какво ли има? — Стана и се огледа за туниката си.
Тя го гледаше. Беше толкова тънък, че съчетанието между двамата изглеждаше почти нелепо. На смътната утринна светлина, процеждаща се през платнените стени на палатката, резките очертания на тялото му изглеждаха смекчени, почти детски. Като за стогодишен мъж се поддържаше добре.
— Хеърлок изпълнява дребни поръчки за Дужек — рече тя. — Вероятно е само уточнение.
Калът изсумтя и нахлузи ботушите си.
— Това получаваш, щом поемеш командата на ядрото, Сейл. Обаче да ти кажа, по-лесно ми беше да отдавам чест на Недуриан. А теб, всеки път щом те погледна, ми се дощява да…
— Не се отклонявай от службата, Калът — прекъсна го Татърсейл уж на шега, но толкова рязко, че той я погледна накриво.
— Нещо се готви? — попита той тихо и старото намръщване очерта познатите дълбоки бръчки по високото му чело.
„Мислех, че съм се отървала от тях.“ Татърсейл въздъхна.
— Не мога да знам, освен че Хеърлок се свърза и с двама ни. Ако беше само доклад, щеше още да хъркаш.
Дооблякоха се мълчаливо, обзети от усилващо се напрежение. След по-малко от час Калът щеше да изгори под вълната от син пламък и гарваните щяха да отвърнат на отчаяния писък на Татърсейл. Но за момента двамата се приготвяха за извънредното събиране в командната палатка на Върховен юмрук Дужек Едноръкия.