Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Влязоха в командната палатка. Тя веднага долови присъствието на сила, онова, което Калът каза, че е „подушил“. Очите й се навлажниха и главата й се разцепи от рязка болка. Точно тази еманация на сила познаваше много добре и тя бе проклятие спрямо собствената й. Което правеше главоболията още по-лоши.
Няколко фенера хвърляха пушлива светлина над десетината дървени стола в първото отделение. На походната масичка в единия край беше поставена кана с разредено вино и шест потъмнели чаши, по които блестяха капки.
Калът промърмори:
— Кълна се в дъха на Гуглата, Сейл, не ми харесва това.
След като очите й свикнаха с полумрака, Татърсейл видя през отвора, водещ към второто отделение на палатката, позната фигура по халат. Мъжът беше опрял дългите си пръсти на масата с картата на Дужек. Пурпурният му плащ се вълнуваше като вода, въпреки че стоеше неподвижен.
— О, само това не! — прошепна Татърсейл.
— Същото си помислих и аз — отвърна Калът и изтри очи.
— Мислиш ли — каза му тя, докато сядаха, — че позата е заучена?
Калът се ухили.
— Абсолютно. Върховният маг на Ласийн не би могъл да чете бойна карта, дори животът му да зависи от това.
— Стига нашият живот да не зависи от това.
От стола до тях се чу глас:
— Днес сме на работа.
Татърсейл се навъси към свръхестествения мрак, обгърнал стола.
— Също толкова лош си като Тайсхрен, Хеърлок. И бъди благодарен, че не реших да седна в този стол.
В тъмното бавно се очертаха два реда жълти зъби, а после — и всичко останало от мага, след като Хеърлок прекрати заклинанието. Капчици пот лъщяха по плоското му, нашарено с белези чело и гладко обръснатото теме. Нищо необичайно дотук: Хеърлок щеше да се поти дори да го тикнат в ледена яма. Държеше главата си килната на една страна, придавайки на изражението си нещо като самодоволна разсеяност, съчетана с пренебрежение. Черните му очички се спряха върху Татърсейл.
— Не си забравила какво значи работа, нали? — Усмивката му се разшири и месестият му безформен нос сякаш се сплеска още повече. — Да де, онова, което правеше, преди да се затъркаляш в чувала със скъпия ни Калът. Преди да омекнеш.
Татърсейл си пое дъх да отвърне на подигравката, но я прекъсна бавният, провлечен глас на Калът.
— Самотен ли си, Хеърлок? Да ти казвам ли, че лагерните пачаври ще искат двойно от такива като теб? — Махна с ръка, сякаш да разкара от главата си някоя по-неприлична мисъл. — Простият факт е, че Дужек избра Татърсейл да командва ядрото след безвременната кончина на Недуриан в леса Мот. Може да не ти харесва, но толкова по-зле. Това е цената, която плащаш за двойствеността си.
Хеърлок избърса някаква прашинка от сатенените си чехли, които — невероятно — бяха останали неоцапани по калните пътеки вън.
— Сляпата вяра, скъпи приятели, е за глупците…
Отворът на палатката изплющя и го прекъсна. Върховен юмрук Дужек Едноръкия влезе; сапунът от сутрешното му бръснене още бе полепнал по космите в ушите му; от него лъхна на канелена вода.
През годините Татърсейл беше свързала много неща с този аромат. Сигурност, стабилност, здравомислие. Дужек Едноръкия олицетворяваше всички тези неща, при това не само за нея, а за армията, която се сражаваше за него. И сега, когато той се спря в центъра на помещението и изгледа тримата магове, тя се отпусна леко в стола и загледа изпод натежалите си клепки Върховния юмрук. Три години принудителна пасивност в тази обсада сякаш се бяха отразили освежително на състаряващия се мъж. Приличаше по-скоро на петдесет, отколкото на седемдесет и девет годишен. Сивите му очи си оставаха остри и неумолими на загорялото му мършаво лице. Стоеше изправен и изглеждаше по-висок от неговите пет стъпки и половина. Беше облечен в проста кожена униформа без отличия, зацапана повече от петна пот, отколкото от пурпурната имперска боя. Чуканът на лявата му ръка малко под рамото беше увит в ивици кожа. Косматите му, бели като креда прасци се виждаха между връзките от кожа на акула на напанските му сандали.
Калът извади от ръкава си копринена кърпичка и я хвърли на Дужек.
Върховният юмрук я хвана.
— Пак ли? Проклетият му бръснар — изръмжа той и изтри пяната от брадичката и ушите си. — Заклевам се, че го прави нарочно. — Смачка кърпата на топка и я хвърли в скута на Калът. — Вече всички сме тук. Добре. Първо — ежедневните неща. Хеърлок, свърши ли със заяжданията си с момчетата долу?
Хеърлок потисна прозявката си.
— Някакъв сапьор, казва се Фидлър, ме вкара и ме поразведе. — Млъкна, за да махне някаква власинка от брокатения си ръкав, и погледна Дужек в очите. — Дайте им още шест-седем години и може и да стигнат до градските стени.