Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Десетки пожари бушуваха неудържими из града. Най-сетне обсадата бе приключила, след три дълги години. Но Татърсейл знаеше, че предстои още. Нещо се криеше и чакаше в тишината. Все едно. Тя също щеше да чака. Смъртта, посята в този ден, изискваше от нея поне това — в края на краищата се беше провалила във всички други по-важни неща.
Равнината долу беше застлана с тела на малазански воини — дрипав килим от мъртъвци. Щръкнали нагоре крайници тук-там, с властно накацалите по тях черни гарвани. Войници, оцелели след касапницата, сновяха замаяни между труповете и търсеха мъртвите си другари. Пълни с болка, очите на Татърсейл ги следваха.
— Идат — промълви глас на десетина стъпки вляво от нея и тя бавно се обърна. Магьосникът Хеърлок лежеше проснат върху изгорялата броня, темето на бръснатия му череп отразяваше посърналото небе. Вълна от чародейство го беше помляла от кръста надолу. Розови, оплискани с кал черва се свличаха изпод ребрата му, замрежени с мазни полузасъхнали капки. Смътно сив магически ореол издаваше усилията му да остане жив.
— Мислех те за умрял — промърмори Татърсейл.
— Извадих късмет.
— Не ти личи.
Хеърлок изпъшка и под сърцето му бликна гъста и тъмна кръв.
— Идат — повтори той. — Видя ли ги вече?
Тя отново насочи вниманието си към склона, присвила светлите си очи. Приближаваха се четирима войници.
— Кои са?
Магьосникът не отговори.
Татърсейл извърна лице към него и видя, че погледът му се е приковал в нея, напрегнат като на смъртник в последните мигове.
— Мислех, че вълната те е ударила през корема. Какво пък, предполагам, че и това е начин да те извозят оттук.
Отговорът му я изненада.
— Маската на грубост не ти приляга, Сейл. Никога не ти е прилягала. — Той се намръщи и примига рязко, за да надвие мрака, предположи тя. — Винаги има риск да научиш твърде много. Радвай се, че ти го спестих. — Усмихна й се и се видяха оцапаните му с кръв зъби. — Мисли за хубави неща. Плътта е тленна.
Тя го изгледа твърдо, учудена от внезапната му… човещина. Умирането може би слагаше край на обичайните игри, на преструвките на живия танц. Може би просто не бе подготвена да види как най-сетне у Хеърлок ще се прояви смъртният човек.
— Прав си. Моментът не е подходящ за маски, нали? Никога не съм те харесвала, Хеърлок, но никога не съм оспорвала храбростта ти… Никога няма да я отрека. — Изгледа го критично, отчасти смаяна, че ужасната му рана не можа да я накара дори да трепне. — Мисля, че дори изкуството на Тайсхрен вече не може да те спаси.
Нещо лукаво просветна в очите му и той се изсмя хрипливо.
— Мило момиче… Наивността ти никога не е преставала… да ме очарова.
— Разбира се — сопна се тя, ужилена и уязвена от внезапната му откровеност. — Последната ти шега за моя сметка, просто заради доброто старо време, нали?
— Не разбираш…
— Толкова ли си сигурен? Твърдиш, че още не е приключило. Омразата ти към нашия Върховен маг е толкова свирепа, че може да те изтръгне от хладната прегръдка на Гуглата, нали? Мъст и отвъд гроба, това ли е?
— Би трябвало вече да ме познаваш. Винаги си приготвям задна вратичка.
— Та ти не можеш дори да пълзиш. Как смяташ да стигнеш до нея?
Магьосникът облиза напуканите си устни.
— Част от сделката — промълви той. — Вратата иде към мен. Идва, докато си говорим.
Смътна тревога стегна вътрешностите й. Татърсейл чу зад себе си дрънчене на желязна броня, звук, който стигна до ушите й като хладен вятър. Обърна се и видя, че четиримата войници са излезли на билото. Трима мъже и една жена — оцапани с кал и оплискани с кръв, с лица, побелели като кости. Магьосницата усети, че погледът й е привлечен от жената, задържала се най-отзад като нежелана мисъл. Момичето беше младо, хубаво като ледена висулка и също толкова топло сякаш на допир. „Нещо зло има тук. Внимавай.“
Водачът им — сержант според торквата на рамото му — пристъпи към Татърсейл. Хлътналите дълбоко в набръчканото му, уморено лице тъмносиви очи я изгледаха с равнодушие.
— Тази ли е? — попита той високия чернокож мъж, който застана до него.
Онзи поклати глава.
— Не. Търсим ето този. — Говореше малазански, но грубоватият му акцент издаваше човек от Седемте града.
Третият мъж, също чернокож, мина вляво от сержанта — сякаш се плъзна напред, без да откъсва очи от Хеърлок. Пренебрежението му към Татърсейл я накара да се почувства леко унизена. Помисли дали да не му каже една-две подходящи за случая думи, но усилието изведнъж й се стори прекомерно.