Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Подмина портата Данъчна рампа и продължи по Мраморен скат, където се появиха първите търговски имения, полускрити от високи зидове. Зеленината на разлистените дървета се смеси с щедрите цветове на боядисаните стени; тълпите намаляха и пред сводестите порти започнаха да се мяркат стражи. Жежкият въздух изгуби вонята на смет и гнила храна, постепенно захладня от невидимите фонтани и по улицата се понесе ароматът на цветя.
Миризми от детството.
Поведе кобилата навътре в Благородническия квартал. Място за дишане, изкупено с история и с купища древни пари. Империята сякаш се стопи назад, далечна и дребнава грижа. Тук фамилии проследяваха родословието си седем века назад, чак до номадските племена, първи дошли на конете си в тази земя от изток. С кръв и огън, както винаги бяха надвивали и покорявали древните родственици на канците, вдигнали поселищата си по този бряг. От конни воини в коневъди, сетне — търговци на вино, на бира и на платове. Древна знат, извоювала властта си със силата на меча, а сега — знат, разчитаща на грамадите струпано злато и на търговски договори, сключвани в стаи с позлата и осветени с маслени светилници коридори, на потайни интриги и подкупи.
Паран си беше представял как ще носи доспехи, за да затвори един кръг, едно завръщане към меча, от който се беше появила фамилията му, силна и свирепа преди толкова много столетия. А баща му го беше осъдил за избора му.
Стигна до познатата задна вратичка в малката задънена уличка, която в някоя друга част на града щеше да е широк булевард. Пазач нямаше, само една тънка верижка на камбана, и той я дръпна два пъти.
Сам в уличката, Паран зачака.
От другата страна мандалото издрънча, някакъв мъжки глас изръмжа ругатня и вратата се открехна със скърцането на старите ръждясали панти.
Паран се озова пред съвсем непознат човек. Мъжът беше стар, с нашарено с белези лице и облечен в многократно кърпена плетена ризница, провиснала до коленете. Плоският шлем на главата му беше очукан, но излъскан до блясък.
Мъжът изгледа Паран от глава до пети с воднистите си сиви очи и изпръхтя:
— Старият гоблен оживя.
— Моля?
Пазачът разтвори вратата широко.
— Вече по-стар, разбира се, но чертите са същите. Добър артист, толкова да уподоби и стойката, и изражението, и всичко. Е, добре дошъл у дома, Гъноуз.
Паран вкара кобилата през тясната врата. Пътеката минаваше между две от външните пристройки на имението и небето просветваше отгоре.
— Не те познавам, войнико — каза той. — Но изглежда, портретът ми е бил добре изучен от стражите. Сигурно е вече някоя мръсна дрипа в бараките ви?
— Нещо такова.
— Как се казваш?
— Гамът — отвърна пазачът. — Служа на баща ви през последните три години.
— А преди това, Гамът?
— Въпроса не съм го чул.
Излязоха на двора. Паран спря и изгледа пазача.
— Баща ми обикновено проучва грижливо биографиите на тези, които взима на работа.
Гамът се ухили и се видяха две редици здрави бели зъби.
— О, направи го той. И ей ме на. Предполагам, че не е била много лоша.
— Ветеран си.
— Дайте да прибера коня ви, сър.
Паран му подаде юздите и огледа двора. Стори му се по-малък, отколкото го помнеше. Старият кладенец, съграден от безименните хора още преди канците, изглеждаше готов да рухне. Никой зидар нямаше да посмее да подмени древните дялани камъни от страх да не си навлече проклятията на разбудените богове. Под самата къща на имението също имаше такива нескрепени с хоросан камъни, дълбоко долу — многобройните помещения, кривите и неравни, негодни подземни тунели.
Из двора сновяха слуги и пазачи. Все още никой не беше забелязал пристигането му.
Гамът се окашля и каза:
— Баща ви и майка ви не са тук.
Паран кимна. По това време трябваше да се грижат за жребчетата в Емалау, селското имение.
— Сестрите ви обаче са тук — продължи Гамът. — Ще поръчам на слугите да разтребят стаята ви.
— Значи е оставена както си беше?
Гамът отново се ухили.
— Е, ще разкараме излишните мебели и сандъци. Мястото за склад все не стига, знаете…
— Както винаги — въздъхна Паран и без повече приказки се запъти към къщата.
Широката трапезария заотеква от ботушите му, щом закрачи към дългата маса. По пода се разбягаха котки, стреснати от появата му. Той откопча пътното си наметало, метна го на гърба на един от столовете, после седна на дългата пейка и опря гръб на облицованата с дърво стена. Затвори очи.