Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Той кимна. Беше толкова висок и прегърбен, че понякога, когато кимаше така силно нагоре-надолу, тя се притесняваше да не би мършавият му врат да го заболи.
— Аха, тогава значи не можем да удължим посещението твърде много, нали? Но все пак всичко трябва да бъде, както се полага. Знаеш къде да се преоблечеш. Мисля, че там има нещо, което ще ти стане.
Отдръпна инвалидната си количка от пътя й и тя забърза през хола. Беше прав. Нямаха много време, освен, ако не искаше да рискува майка й да се обади у Порша, за да я накара да се върне по-бързо заради граха. Тогава щеше да й се наложи да измисля някаква история защо не е отишла да играят на „Земята на видрите“. Това беше проблемът с лъжите — ако някой започне да проверява, ставаше много сложно.
Както всички стаи в къщата, и съблекалнята беше пълна с растения. Никога не беше виждала толкова много на едно място — дори в дома на госпожа Гълисън, а госпожа Гълисън постоянно се хвалеше с растенията си и колко много грижи изисквали — макар че един дребен тъмнокож мъж идваше два пъти седмично и вършеше цялата работа по подстригването, поливането и копаенето. Но растенията на господин Селърс, въпреки че бяха обилно поливани, изобщо никога не бяха подстригвани. Те просто растяха. Понякога се чудеше дали някой ден няма да изпълнят цялата къща и да принудят странният старец да се премести. На куката зад вратата висеше хавлия точно с нейния размер. Тя бързо съблече късите си панталонки и тениската, чорапите и обувките и сложи всичко в пластмасовата чанта, както й беше показал господин Селърс. Когато се наведе, за да прибере и втората обувка, един от папратите я погъделичка по гърба. Тя изписка.
— Добре ли си, малка Кристабел? — обади се господин Селърс.
— Да. Растението ви ме погъделичка.
— Сигурен съм, че не го е направило — престори се на ядосан той, но тя знаеше, че се шегува. — Моите растения са най-възпитаните в базата.
Тя завърза колана на хавлията и обу джапанките.
Господин Селърс седеше в количката си до машината, която пръскаше вода във въздуха. Когато влезе, той я погледна и изкривеното му лице се раздвижи в усмивка.
— О, радвам се, че те виждам.
Първия път, когато видя това лице, тя се изплаши. Кожата не само беше набръчкана като лицето на баба й, но сякаш беше разтопена — като восъка отстрани на изгоряла свещ. Нямаше и коса, а ушите му бяха безформени израстъци, които стърчаха от двете страни на главата му. Тогава й каза, че е нормално да се уплаши — той знаеше как изглежда. Обясни й, че е от лошо изгаряне — инцидент със самолетно гориво. Можеше и да го разглежда — така й каза. И тя го разглеждаше — седмици наред след първата им среща разтопеното му кукленско лице се явяваше в сънищата й. Но беше много внимателен и Кристабел знаеше, че е самотен. Колко тъжно е да бъдеш стар, да имаш лице, което хората да сочат и с което да се подиграват, и да трябва да живееш в къща, където въздухът е винаги студен и влажен, за да не те боли кожата! Той заслужаваше да има приятел. Не й харесваше да лъже, но какво друго можеше да направи? Родителите й бяха казали да не го посещава повече, но нямаха никакви сериозни причини за това. Кристабел беше почти голяма вече. Искаше да знае причините за нещата.
— И така, малка Кристабел, разкажи ми за света — отпусна се господин Селърс назад сред бликащата от овлажнителя мъгла.
Кристабел му разказа за училището, за Офелия Вайнер, която си мисли, че е много специална, защото притежава рокля „Нану“, която може да променя формата и цвета си само като я облечеш, и за това, как с Порша играят на „Земята на видрите“.
— И знаете ли как кралят на видрите винаги може да отгатне дали носиш риба със себе си? Като те подуши.
Тя погледна към господин Селърс. Със затворените си очи сбръчканото му, обезкосмено лице приличаше на глинена маска. Докато се чудеше дали не е заспал, той внезапно отвори очи. Имаха най-интересния цвят — жълти като на котарака Дикенс.
— Страхувам се, че не познавам много добре хитрините на кралството на видрите, млада ми приятелко. Пропуск, както разбирам.
— Нямаше ли такова нещо, когато бяхте момче?
Той се засмя — меко гукане на гълъб.
— Не, честно казано. Не, нищо подобно на „Земята на видрите“.
Тя погледна набразденото му лице и изпита нещо подобно на обичта, която изпитваше към майка си и баща си.
— Страшно ли беше, когато бяхте пилот? По-рано?
Усмивката му изчезна.
— Да, понякога беше страшно. А понякога — много самотно. Но това бях възпитан да правя, Кристабел. Знаех го още от времето, когато бях… бях малко момче. Това беше мой дълг и аз с гордост го изпълнявах. — Лицето му стана малко странно и той се наклони да си поиграе с овлажнителя. — Не, имаше още нещо. Има едно стихотворение: