Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Нещо го удари в крака, но той не се отмести и продължи да се храни. Усещаше как с всяка глътка силите му се възстановяват. Когато червеният фонтан секна, той пусна разръфания труп, оставяйки на акулите да го довършат. Зърна друг току-що убит делфин, доплува до него и повтори процедурата. Направи го общо четири пъти и след всяко хранене се чувстваше все по-силен.
Акулите не му пречеха, вероятно долавяйки инстинктивно, че и той като тях е ловец, надарен с първична сила и склонност да убива и да търси кръв. А може би усещаха, че е по-силен от тях и ще е най-добре да го избягват.
Носферату се обърна към брега. Стомахът му бе пълен с кръв от делфините. Чувстваше се укрепнал, но му се гадеше. Доплува до брега и се изправи, като се олюляваше. Течението тук вървеше на север. Обърна се и закрачи на юг, към мястото, където бе оставил саркофага.
Изведнъж падна на колене и повърна смес от кръв и морска вода. Виеше му се свят, усещаше мъчителни конвулсии в стомаха. Едва сега осъзна, че се нуждае само от човешка кръв. Беше се подкрепил, но нямаше да оцелее дълго.
Стигна до саркофага и пропълзя вътре. Все още му се гадеше. Беше изпил толкова много кръв, а бе спечелил толкова малко.
Следващия ден прекара в саркофага, обмисляйки плановете си. Излезе надвечер и се изкатери до върха на крайбрежните скали. Когато погледна към сушата, откри, че го заобикаля все същата безжизнена, скалиста пустиня. Съмняваше се, че ще намери човешко същество на стотина мили наоколо. Дали да рискува да пресече пустошта, докато открие хора? След като съзерцава известно време окаяния пейзаж, Носферату се обърна към океана. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само пусти, негостоприемни брегове.
Вече не се съмняваше, че единственият път минава по море. Там поне можеше да намери храна.
Отново се извърна към сушата и се загледа на север, сякаш някакъв невидим фар привличаше вниманието му в тази посока. Знаеше, че там някъде е разположен Египет. Там го чакаше Некхбет. Не беше достатъчно само да оцелее. Трябваше да събере достатъчно сили, за да може да пропътува разстоянието до там. Тази нощ прекара на скалите, но малко преди зазоряване се спусна долу и се скри в саркофага.
На следващата вечер отново се изкатери горе и се зае да наблюдава океана. Повтори го три поредни нощи.
Търпението му бе възнаградено четвъртата нощ. Малко след смрачаване, тъкмо когато се бе изкатерил на скалите, той зърна светеща точица на хоризонта на север. Веднага разбра какво е — фенер на кораб, акостирал някъде там, за да прекара нощта. Носферату се отправи в тази посока, като се придвижваше по скалите.
Отне му четири часа да стигне източника на светлина. Дървена рибарска гемия бе изтеглена върху пясъчния бряг и на мачтата й блещукаше самотен фенер. Полегнала на една страна, тя бе дълга пет-шест метра, без надстройки, с по едно голямо гребло от всяка страна на корпуса. Носферату преброи трима души екипаж, двама спяха на носа, а третият бе на вахта при фенера.
Той заобиколи от юг, докато се отдалечи на около двеста метра. Спусна се на плажната ивица и обмисли плана си. Сърцето му туптеше, не толкова от усилието, колкото от близостта на жадуваната човешка кръв. Подушваше съвсем ясно мириса на хора. Запълзя към гемията, но спря, когато вахтеният събуди един от спящите.
Двамата си смениха местата и измореният наблюдател се загърна в наметалото. Неговата смяна подпря сабята си на мачтата, скочи от борда и закрачи с вдървена походка към скалите. Носферату се надигна, без да губи време, и се прокрадна безшумно зад жертвата си. Морякът стъпи върху камъните и започна да се облекчава. Носферату се изправи зад него, стисна устата му с ръка, а с другата притисна ръцете му към тялото. След това изви глава и заби зъбите си в шията на нещастника, разкъсвайки жадно плътта.
Кръв. Човешка кръв. Докато съпротивата на моряка намаляваше, силите на Носферату растяха. За по-малко от минута той изсмука всичката му кръв до последната капка.
Когато приключи, положи безшумно трупа на пясъка. Погледна към гемията и се замисли за другите двама на брода. Жаждата за още кръв го подтикваше да действа, но си даваше сметка, че се нуждае от тях. Както и те от него.
Наведе се, вдигна още топлия труп и го метна на рамо. Сетне се отправи на юг. Когато стигна скалите, скри трупа в една цепнатина и го затрупа с камъни и клони. После се върна при саркофага и също го замаскира грижливо. Взе парче плат и го усука около главата си. След това зачака зората.
Слънцето скоро изгря и лъчите му проникнаха през плата, но той го предпазваше достатъчно, за да различава очертанията на предметите наоколо, без светлината да дразни очите му.