Арктическият инцидент
- Автор: Колфер Оуэн
- Серия: Артемис Фоул #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арктическият инцидент». Краткое содержание книги:
Зеленика омекна. Не беше лесно да растеш без баща. Знаеше го. И нейният баща почина, когато тя беше едва на шестдесет. Преди повече от двадесет години.
— Добре, Кално създание. Слушай. Ще ти го кажа само веднъж.
Артемис се настани по-удобно. През отворената врата се показа главата на Бътлър. Прислужникът отдалеч надушваше военните истории.
— През последните два века с напредъка на човешката техника ПНЕ се видя принудена да затвори около шестдесет терминала. През шестдесетте години се изтеглихме от Северна Русия. Целият Колски полуостров е унищожен от ядрена катастрофа. Народът има непоносимост към радиация, така и не успяхме да изградим имунитет. В интерес на истината, не беше останало кой знае какво за затваряне. Само третокласен терминал и един-два маскиращи прожектора. Народът не обича особено Арктика. Малко е студено. Всички се радваха, че си тръгват от там. Та, отговарям на въпроса ти: има един неподдържан терминал, с малко или дори никакви наземни съоръжения, намира се на около двадесет хвърлея северно от Мурманск…
От комуникатора се обади гласът на Вихрогон и прекъсна разговора, който ставаше опасно непринуден.
— Добре, капитане. Имаш свободен коридор до метрото. Все още има малко сгур от последния магмен поток, затова внимавай.
Зеленика свали микрофона към устата си.
— Прието, Вихрогоне. Нека противорадиационните костюми да бъдат готови, когато се върна. Гоним график.
Вихрогон се изкиска.
— Не натискай много лостовете, Зеленика. Технически погледнато, Артемис лети за пръв път по шахта, като се има предвид, че двамата с Бътлър бяха хипнотизирани на слизане. Може да си глътне езика от страх.
Зеленика отвори клапана малко повече, отколкото беше необходимо.
— Не — извика тя. — Не искаме да си глътне езика, нали?
Артемис реши да се закопчае с ремък за седалката. Добра идея, както се оказа по-късно.
Капитан Бодлива Зеленика подкара закърпената совалка по магнетизираната писта. Вертикалните стабилизатори се тресяха и от тях се сипеха два реда искри, които се разпиляваха покрай страничните отвори. Зеленика нагласи вътрешните жироскопи, в противен случай Калните създания щяха да оповръщат всичко около седалките за пътници.
Палците й се доближиха до копчетата на турбините.
— Добре. Е, да видим какво може тази ламарина.
— Не се опитвай да чупиш рекорди, Зеленика — обади се Вихрогон в слушалките. — Тази совалка не е пригодена за високи скорости. Виждал съм джуджета с по-аеродинамична форма.
Зеленика изсумтя. В края на краищата какъв беше смисълът да се лети бавно? Никакъв. Дори неволно да посплашиш някое и друго Кално създание, това може да бъде само предимство.
Сервизният тунел излизаше в главната шахта. Артемис ахна. Гледката будеше възторг. И връх Еверест да паднеше в тази шахта, нямаше дори да одраска стените. От земното ядро пулсираше тъмночервена огнена лава, която приличаше на адски пламъци, а постоянното пукане на скалната маса отекваше в корпуса с почти физическа болка.
Зеленика запали всичките четири двигателя и пусна совалката в бездната. Тревогите й се разсеяха като малките облачета пара, които се вдигаха над главата й в пилотската кабина. Това беше истинско предизвикателство за всеки пилот. Колкото по-ниско пикираш, толкова по-голям смелчага си. Дори ужасната смърт сред пламъците на офицера от Изтеглянето Снаряд Дръвски не можеше да спре полицейските пилоти да пикират към ядрото. Зеленика държеше рекорда. Петстотин метра до земното ядро — и сваляш задкрилките. Последния път това й костваше двуседмична забрана за летене плюс голяма глоба.
Днес обаче нямаше да поставя рекорди. Никакви опити за рекорди с трошка. Земното притегляне изопваше кожата на бузите й, затова тя дръпна лостовете назад и извади носа от вертикала. Изпита голямо удовлетворение, когато дочу облекчените въздишки на двамата човеци.
— Добре, Вихрогоне, държим курс право нагоре. Какво е положението на повърхността?
Зеленика чуваше как Вихрогон трака по клавиатурата.
— Съжалявам, Зеленика. Не мога да направя връзка с никой от уредите ни на повърхността. От последния магмен поток нивото на радиация се е покачило. Оправяй се сама.
Зеленика погледна пребледнелите лица на човеците в кабината.
„Сама — помисли си тя. — Как бих искала!“
Значи, ако Артемис не беше човекът, който помагаше на Мъх в опитите му да въоръжи Бюа Кел, кой тогава? Някой тираничен диктатор? Или може би недоволен генерал, който имаше достъп до неограничени запаси от батерии? Е, не. Не съвсем.
Люк Карер беше човекът, който продаваше батерии на Бюа Кел. Не че бихте се досетили от пръв поглед, всъщност самият той не го знаеше. Люк беше беден френски частен детектив, прочут със своята некадърност. В гилдията се говореше, че Люк не би могъл да намери топка за голф в каче моцарела. Мъх реши да използва Люк по три причини. Първо, в архивите на Вихрогон се казваше, че Карер се слави с репутация на амбулантен търговец. Въпреки че беше некадърен детектив, Люк умееше да изнамира всичко, което клиентът търсеше да купи. Второ, човекът беше алчен и никога не можеше да устои пред изкушението на лесните пари. И, трето, Люк беше глупав. А както знаят дори и малките феи, слабите умове се поддават по-лесно на хипноза.