Стоманеното сърце

Стигнах скалата и приклекнах до Коуди и Меган. Те крадешком оглеждаха двете далечни стени на помещението, където бяха изсечени жилищата. Десетки дупки в стената предоставяха домове с различни размери. До тях се достигаше по метални пожарни стълби, донесени от необитаеми сгради на повърхността.

— Е, кое е? — попита Коуди.

Аз посочих.

— Виждаш ли онази врата на второто ниво, далече вдясно? Това е.

— Бива си го — рече Коуди. — И как можеш да си го позволиш? — Зададе въпроса небрежно, обаче знаех, че е подозрителен. Всички бяха такива. Е, предполагам, това можеше да се очаква.

— Имах нужда от самостоятелно помещение за моите проучвания. Фабриката, където работех, събира всички заплати, докато си дете, и когато навършиш осемнадесет, започва да ти ги дава на едногодишни плащания. Парите се оказаха достатъчни да ми осигурят една година в собствена стая.

— Готино — заключи Коуди. Чудех се дали обяснението ми е минало пред него или не. — Не личи Правоприлагането вече да са се добрали до тук. Може би не са успели да свържат описанието с тебе.

Аз бавно кимнах, обаче до мен Меган се озърташе с присвити очи.

— Какво има? — попитах.

— Изглежда прекалено лесно. Нямам вяра на неща, които изглеждат прекалено лесни.

Огледах далечните стени. До едно от стълбищата имаше няколко празни кофи за боклук и няколко вързани с вериги мотоциклета. Разни буци метал бяха мацнати с киселина от предприемчиви улични артисти. Не беше разрешено, обаче хората тихомълком ги насърчаваха. Това беше едно от малкото проявления на неподчинение, в които обикновените хора изобщо се забъркваха.

— Добре. Можем да чакаме тук и да блеем, докато те наистина дойдат — каза Коуди и се почеса по лицето с облечен в кожена ръкавица пръст. — Или пък можем просто да влезем. Да се заемаме.

Той се изправи.

— Чакай! — казах аз, грабнах го за ръката и го дръпнах обратно долу. Сърцето ми се обърна.

— Какво има? — попита Коуди тревожно и смъкна пушката си. Тя беше отлично направена — стара, но добре поддържана, с голям мерник; заглушителят беше същинско произведение на изкуството. Така и не успях да се сдобия с подобна пушка. По-евтините не струваха, пък и установих, че ми е твърде трудно да се прицелвам с тях.

— Ето — отговорих аз и посочих кофата за смет. — Гледай.

Той се свъси, но направи както му казах. Умът ми препускаше, ровеше във фрагменти от изследванията ми, които бях запомнил. Имах нужда от моите записки. Трептене. Епичен илюзионист… кой ли беше това?

Рефракционната, досетих се аз за името. Епична от клас С със способността да става невидима.

— За какво следя? Да не би някоя котка да ти изкара акъла… — Коуди прекъсна, когато кофата отново трепна. Той се намръщи и приклекна по-ниско. — Какво е това?