Стоманеното сърце

— Интересно. Кажи ми още.

— Ами, това е… — Млъкнах и я погледнах. Едва сега забелязах, че тя си върви, гледа напред и почти не ми обръща внимание. Просто ме питаше разни неща, за да продължавам да говоря, да не й досаждам по-натрапчиво.

— Даже не ме слушаш — обвиних я аз.

— Приличаше ми на човек, на когото му се говори — отсече тя. — Дадох ти възможност.

Искри, рекох си и се почувствах като слонце. Продължихме да вървим мълчаливо, което явно напълно устройваше Меган.

— Имаш ли представа колко е дразнещо? — попитах я накрая.

Тя ме изгледа, без да показва емоции.

— Дразнещо ли?

— Да, дразнещо. Прекарах последните десет години от живота си в изучаване на Епичните и на Възмездителите. Сега, когато съм с вас, ми се казва да не задавам въпроси за важните неща. Това е дразнещо.

— Мисли си за нещо друго.

— Няма друго. Не и за мен.

— Момичета.

— Нямам.

— Хоби.

— Нямам. Само вие, хора, Стоманеното сърце и моите записки.

— Чакай малко. Записки ли каза?

— Точно така. Денем работех във Фабриката и винаги надавах ухо за слухове. Свободните си дни прекарвах в харчене на малкото пари, с които разполагах, за да купувам вестници или да плащам за разказите на хора, които са пътували навън. Запознах се и с някои брокери на информация. Всяка нощ работех по записките си и сглобявах всичко. Осъзнавах, че трябва да съм специалист по Епичните, затова и станах такъв.

Тя се свъси мрачно.

— Знам — додадох аз с гримаса. — Звучи все едно нямам живот. Не си първият човек, който ми го казва. Останалите във Фабриката…

— Млъкни. Писал си за Епичните. А за нас? За Възмездителите?

— Разбира се, записвах. Какво се очаква да направя? Да го държа в главата си ли? Запълних няколко тетрадки — вярно, предимно с догадки, обаче мен много ме бива в догадките… — Замълчах, понеже си дадох сметка защо тя изглежда толкова разтревожена.

— И къде е всичко това? — тихо попита Меган.

— В моя апартамент. Би трябвало да е в безопасност. Искам да кажа, никой от онези дръвници не се приближи достатъчно, че да ме види.

— А жената, която ти измъкна от колата й?

Аз се поколебах.

— Мдаа. Тя видя лицето ми. Може да е в състояние да ме опише. Ама това няма да е достатъчно да ме издирят, нали?

Меган мълчеше.

Да, помислих си аз. Да, това може да е достатъчно. Правоприлагането много си разбираха от работата. И за беля в миналото ми имаше няколко инцидента, например катастрофата с таксито. Имах досие, а Стоманеното сърце щеше доста да мотивира Правоприлагането да проследят всяка диря във връзка със смъртта на Случайност.

— Трябва да говорим с Проф — каза Меган и ме повлече за ръка напред, към останалите.