Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
Нямаше категорични отговори. Не ми пукаше от това; не бях учен. Да, правех проучвания, но така постъпват и спортните запалянковци по отношение на любимия си отбор. Защо Епичните правят това, което правят, за мен нямаше по-голямо значение, отколкото има за бейзболния фен физиката на батата, удряща топката.
Само едно беше важно — Епичните не се и замисляха за живота на обикновените хора. В техните умове жестокото убийство беше подходящо възмездие и за най-дребното нарушение.
— Проф не е одобрил да убиваме Епичен — каза Меган. — Не е по процедурата.
Коуди се ухили.
— Убийството на Епични винаги е по процедурата, момичето ми. Ти просто не си била с нас достатъчно дълго, та да го разбереш.
— Имам димка в стаята — подхвърлих аз.
— Моля? И как така? — попита Меган.
— Израснал съм в оръжейна фабрика. Правехме пушки и пистолети, но работехме и с други фабрики. От време на време успявах да отмъкна по някоя благина от купчините с бракувано от качествения контрол.
— И димката е благина? — поинтересува се Коуди.
Аз се намусих. Какво искаше да каже пък сега? Кой би се отказал от една димка, ако му падне? Впрочем Меган съвсем лекичко се усмихна. Тя разбираше.
Не те разбирам, момиче, рекох си. Носи експлозиви в дрехата си и е отличен стрелец, а се притеснява за процедурата, когато има възможност да убие Епичен? И когато ме хвана да я гледам, изразът й отново стана студен и надменен.
Да не би да я обидих с нещо?
— Ако успеем да вземем димката, мога да я ползвам за неутрализиране на силите на Рефракционната — казах аз. — Тя обича да стои близо до екипите си. Значи ако успеем да привлечем войниците в затворено пространство, тя вероятно ще ги последва. Мога да запаля димката и когато тя накара Рефракционната да се покаже, ще я застрелям.
— Горе-долу бива — отговори Коуди. — А как ще успеем да свършим всичко това и да вземем твоите записки?
— Лесно — отговорих аз и без особено желание подадох пушката си на Меган. По-вероятно беше да успея да ги залъжа невъоръжен. — Ще им дадем онова, което чакат. Мен.
10.
Напъхал ръце в джобовете на якето си, прекосих улицата и се отправих към моя апартамент. Попипвах с пръст ролката изолирбанд, която обикновено носех. Двамата не харесаха плана ми, обаче не предложиха нищо по-добро. Надявах се да успеят да изпълнят ролите си в него.
Без пушката се чувствах съвсем гол. В стаята имах скрити два пистолета, обаче без пушка човек не е истински опасен. Или поне не е принципно опасен. Да улучиш нещо с пистолет винаги ми се виждаше случайно.
Меган успя, помислих си тогава. Не просто улучи, ами улучи Висш Епичен в полет, стреляйки с два пистолета, и то с единия — от хълбок.
По време на сражението ни със Случайност тя показа чувство. Страст, гняв, раздразнение. Последните две — към мен, но поне беше нещо. И тогава, за няколко мига, след като той падна… имаше връзка. Задоволство, одобрение, което пролича, когато тя говори на Проф в моя полза.
Сега го нямаше. Какво означаваше това?
Спрях в края на детската площадка. Да не би наистина да мислех за момиче сега? Намирах се само на пет крачки от мястото, където се криеха група от Правоприлагането, вероятно насочили към мен автомати или енергийни оръжия.
Идиот, рекох си и се заизкачвах по металната стълба към моя апартамент. Щяха да изчакат да извадя нещо инкриминиращо и тогава да ме спипат. Надявах се.
Беше мъчително да се качвам по стълбите така, с гръб към врага. Направих каквото правех винаги, когато ме обземеше страх. Замислих се как баща ми пада окървавен до колоната в разрушеното фоайе на банката, а аз се крия. Не помогнах.
Никога вече няма да съм такъв страхливец.
Стигнах до вратата на моя апартамент, после се замотах с ключовете. В далечината чух дращене, обаче се престорих, че не забелязвам. Трябва да беше снайперистът върху катерушката, който сменяше позиция, за да ме държи на прицел. Да, от този ъгъл със сигурност го видях. Катерушката беше тъкмо толкова висока, че той да може да стреля в апартамента ми през вратата.
Пристъпих в единствената си стая. Без антре или нещо такова, просто дупка в стоманата, като повечето жилища из подземните улици. Може и да нямах баня и течаща вода, но по тукашните стандарти живеех доста добре. Цяла стая, само за един човек?
Поддържах я разхвърляна. Няколко стари кутийки от макарони стояха на купчина до вратата и миришеха на подправки. По пода се валяха дрехи. На масата имах кофа с вода отпреди два дни и камара мърляви и очукани прибори за хранене.