Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
глупаво да се бои от хотел, пълен с други вампири. — Няма къде другаде да отида.
Очите на Рафаел проблеснаха.
— Аха! — каза той с нотка на триумф, която не хареса особено на Саймън. — Ето че все пак
искаш нещо от мен.
— Май да. Тръпки ме побиват като виждам как те радва това, Рафаел.
Рафаел изсумтя.
— Ако искаш да дойдеш в хотела, ще се обръщаш към мен не по име, а с „господарю”, „ваше
величество” или „велики водачо”.
Саймън се напрегна.
— Ами Камила?
Рафаел подскочи.
— Какво искаш да кажеш?
— Винаги си твърдял, че не ти си водачът на вампирите — отговори невъзмутимо Саймън.
— После, в Идрис, ми каза, че водач е Камила. Каза, че още не се е върнала в Ню Йорк.
Предполагам, когато се върне, тя ще бъде господарят или каквото и да е там?
Рафаел се намръщи.
— Не ми харесват въпросите ти, Дневни вампире.
— Имам право да знам как стоят нещата.
— Не — каза Рафаел. — Нямаш. Идваш при мен и молиш да дойдеш в хотела ми, защото
няма къде да отидеш. Не защото искаш да си с другите от твоя вид. Ти ни отбягваш.
— Отбягвам ви, както вече казах, заради онзи път, когато искаше да ме убиеш.
— „Дюмон” не е крайпътен хотел за недоволни вампири — продължи Рафаел. — Ти живееш
сред хора, излизаш през деня, свириш в глупавата си група. Да, не си мисли, че не знам. С
всичко, което правиш, ти отхвърляш същността си. Докато това не се промени, не си добре
дошъл в „Дюмон”.
Саймън си спомни думите на Камила: „Когато последователите му видят, че си на моя
страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от
него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна”.
— Знаеш ли — каза той, — имам и други предложения.
Рафаел го погледна, сякаш беше луд.
— Предложения за какво?
— Просто… предложения — отвърна Саймън неуверено
— Никак не те бива да преговаряш, Саймън Люис. По-добре изобщо не опитвай.
— Добре. Исках да ти кажа нещо, но сега ще си замълча.
— И сигурно ще изхвърлиш подаръка за рождения ми ден — каза Рафаел. — Истинска
трагедия. — Той изправи мотора си и когато преметна крак през него, двигателят оживя.
Червени искри полетяха от ауспуха. — Ако пак решиш да ми се обадиш, Дневни вампире,
гледай да имаш основателна причина. Иначе няма да ти простя.
И с тези думи издигна мотора и полетя. Саймън вдигна глава и проследи Рафаел, който,
подобно на ангела, чието име носеше, се извиси в небето и остави огнени дири.
Клеъри седеше със скицника на коленете си и замислено гризеше края на молива. Беше
рисувала Джейс поне дузина пъти — вместо да пише за гаджето си в дневник като повечето
момичета, — но така и не успяваше да го нарисува както трябва. На първо място беше почти
невъзможно да го накараш да стои мирно. Затова и сега беше решила, че докато спи, е
идеалният момент; въпреки това обаче не стана както й се искаше. Не приличаше на него.
Хвърли скицника на одеялото с отчаяна въздишка и сви колене, гледайки го замислено. Не
очакваше той да заспи. Бяха дошли в Сентръл Парк да обядват и да тренират навън, докато
времето още беше хубаво. Успяха да свършат само едното. Кутиите с храна от „При Таки”
бяха пръснати по тревата до одеялото. Джейс не яде много, порови безцелно в кутията със
спагети със сусам, захвърли я настрани и се излегна на одеялото, впервайки поглед в небето.
Клеъри седеше и го гледаше — как облаците се отразяваха в ясните му очи, как се
открояваха мускулите на ръцете му, кръстосани зад главата, как между ръба на тениската му
и колана на дънките му се разкриваше идеална ивица кожа. Искаше й се да протегне ръка и
да я прокара по твърдия му плосък корем; вместо това обаче отклони очи и се огледа за
скицника. Когато се обърна с молив в ръка, очите му бяха затворени и дишането му беше
станало тихо и равномерно.
Вече беше направила три скици, а изобщо не се беше доближила до нещо, което да я
удовлетвори. Докато го гледаше сега, се зачуди защо, за Бога, не можеше да го нарисува.
Светлината беше идеална — мека бронзова октомврийска светлина, която хвърляше блед
златист отблясък върху златната му коса и кожа. Затворените му клепачи бяха оградени с
мигли един тон по-тъмни от косата му. Лицето му изглеждаше спокойно и уязвимо в съня,
по-нежно и не толкова волево, колкото когато беше буден. Може би това беше проблемът.
Той рядко беше така спокоен и уязвим, и сега й беше трудно да улови линиите. Не го