Град на паднали ангели

гърлото го заболя.

С право се моли, помисли си Саймън, беше му адски лошо. Той беше прокълнат. Не

принадлежеше на този свят. „Как може живо създание да няма пулс?”

— Мамо — прошепна. — Мамо, спри.

Тя го погледна, очите й — ококорени, устните й — редящи молитва.

— Мамо, не е нужно да се разстройваш — чуваше гласа си сякаш от разстояние, нежен и

успокояващ, глас на непознат. Докато говореше, задържа очите си върху нея и улови погледа

й както котка хваща мишка. — Нищо не се е случило. Заспала си във фотьойла в дневната.

Сънувала си кошмар, че съм се прибрал и съм ти казал, че съм вампир. Това обаче е лудост.

Това никога не се е случвало.

Тя спря да се моли. Примигна.

— Аз сънувам — повтори.

— Това е кошмар — каза Саймън. Отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Тя не се

дръпна. Главата й клюмаше като на уморено дете. — Това е само сън. Не си намерила нищо

в стаята ми. Нищо не се е случило. Просто си сънувала, това е.

Взе ръката й. Тя му позволи да я заведе в дневната, където я настани във фотьойла. Усмихна

се, когато той я зави с одеяло и затвори очи.

Саймън се върна в кухнята и, бързо и методично, прибра бутилките и пакетчетата с кръв в

една торба за боклук. Върза я и нахвърля някои неща в една раница. Изгаси лампите и

излезе, затваряйки вратата след себе си.

Майка му вече беше заспала, когато мина през дневната. Протегна се и леко докосна ръката

й.

— Няма да ме има няколко дни — прошепна. — Но не се тревожи. Не ме чакай. Ще си

мислиш, че съм отишъл да видя Ребека. Не се обаждай. Всичко е наред.

Отдръпна ръката си. На слабата светлина майка му изглеждаше едновременно и по-стара, и

по-млада, отколкото беше свикнал да я вижда. Беше дребна като дете, свита под одеялото, но

по лицето й имаше нови бръчки, които не помнеше.

— Мамо — прошепна Саймън.

Отново докосна ръката й и тя помръдна. Не искаше да я буди, затова безшумно се отправи

към вратата, взимайки в движение ключовете си от масичката.