Четирите цвята на магията

— Аха — отвърна девойката. Заигра се с периферията на цилиндъра.

— Миришеш на дим.

— Трябва да си наема стая… — думите ѝ пресядаха.

— Странна работа — Барън дръпна отново от пурата. — Съвсем ясно си спомням че ми заръча да си взема пивницата и многото ѝ — макар и скромни — стаички и да си напъхам всяка една поотделно в…

— Животът се мени — Лайла му взе пурата от устата и също си дръпна.

Той я огледа на светлината на уличната лампа.

— Добре ли си?

Тя изучаваше дима, който се стелеше от устните ѝ.

— Винаги съм добре.

Върна му пурата и изрови сребърния часовник от джоба на жилетката си. Беше топъл и гладък; тя не знаеше защо толкова много ѝ харесва, но си беше така. Навярно защото ѝ даваше избор. Лишаването от него беше въпрос на избор. Също и задържането му. А нищо чудно изборът да бе започнал като случайност, но вече имаше определен смисъл. Може да го беше запазила с причина. Или просто за тази цел. Подаде го на Барън.

— Това ще ми купи ли няколко нощи?

Собственикът на „На хвърлей камък“ огледа часовника отдалече. После се пресегна и сви пръстите на Лайла около него.

— Задръж го — подхвърли небрежно. — Бива те да носиш парици, знам.

Девойката пъхна дрънкулката обратно в джоба си, благодарна за тежестта ѝ, понеже осъзна, че се налага пак да започне отначало. Беше гола и боса. Е, не съвсем: имаше си цилиндър, карта за някъде — или за никъде — и няколко ножа, пистолет, шепа монети и сребърен часовник.

Барън бутна вратата, но когато Лайла понечи да влезе вътре, той ѝ прегради пътя.

— Тук паричковци нямаме. Ясно, нали?

Тя кимна сковано.

— Няма да се задържа — отвърна. — Просто докато се разсее димът.

Отвъд прага се разнесе звън на строшено стъкло и Барън въздъхна; влезе, като подвикна през рамо:

— Добре завърнала се.

Лайла въздъхна и вдигна поглед нагоре — не към нощното небе, а към горните етажи на мърлявата пивничка. Хич не приличаше на пиратски кораб, дом на свободата и приключенията.

Само докато се разсее димът, повтори наум.

Може и да не беше толкова зле. В крайна сметка, не се беше върнала в „На хвърлей камък“ с подвита между краката опашка. Криеше се. Търсен престъпник беше. Усмихна се на иронията на положението.

Лист хартия пърхаше на стълб до вратата. Констабълът ѝ показа същия плакат, тя се усмихна по-широко при вида на силуета с широкополата шапка и маска, взиращ се в нея изпод думата ТЪРСИ СЕ. „Крадецът — сянка“, така я наричаха. Бяха я нарисували дори по-висока и слаба, отколкото в действителността — източена като зъл дух, издокарана в черно и страховита. Като излязла от приказките. И легендите.

Лайла смигна на сенките, преди да влезе в пивницата.