Каменният кръг [bg]

— Пролетният прилив е след седмица.

Джейми се смръщи, изглеждаше угрижен.

— Да, така е, но…

— Никой друг няма такова право над него, Джейми — рече Иън. Посегна и стисна здравата му ръка, усмихнат. — То беше за следовниците на принц Чарлс, нали? А ти си един от тях, без значение дали си го искал.

Джейми му се усмихна печално.

— Да, сигурно е така. — Въздъхна. — Все пак не виждам какво друго мога да сторя.

Погледна Иън, после Джени, явно се чудеше дали да добави още нещо. Сестра му го познаваше дори по-добре от мен. Вдигна глава от работата си и го погледна остро.

— Какво има, Джейми?

Той пое дълбоко дъх.

— Искам да взема Младия Иън.

— Не — рече тя веднага. Иглата бе спряла, забита в ярка червена пъпка в мотива, като кръв върху бялата тъкан.

— Вече е голям, Джени — каза тихо Джейми.

— Не е! — възрази тя. — Той е само на петнайсет; Майкъл и Джейми бяха поне на шестнайсет и по-заякнали.

— Да, но Иън е по-добър плувец от братята си — каза разсъдливо баща му. Челото му се бе сбърчило в размисъл. — Все пак трябва да е някое от момчетата — изтъкна на Джени. Погледна към Джейми и превързаната му ръка. — Джейми няма да може да плува добре в това си състояние. Или пък Клеър — добави с усмивка към мен.

— Да плува ли? — попитах, крайно изумена. — Къде да плува?

Иън сякаш се сепна за миг; после погледна към Джейми, вдигнал вежди.

— О, не си ѝ казал?

Джейми поклати глава.

— Казах ѝ, но не всичко. — Обърна се към мен. — Става дума за съкровището, сасенак — тюленското съкровище.

Като не могъл да вземе съкровището със себе си, той го скрил на същото място и се върнал в Ардсмюир.

— Не знаех какво да сторя — обясни. — Дънкан Кар го предаде на мен, но нямах представа на кого принадлежи или кой го е сложил там, нито какво да правя с него. „Бялата вещица“, само това ми каза Дънкан, а на мен не ми напомняше за друго, освен за теб, сасенак.

Тъй като не искал да вземе сам съкровището и все пак смятал, че някой трябва да узнае за него, ако умре в затвора, той изпратил внимателно кодирано писмо до Джени и Иън в Лалиброх, като им предал мястото и онова, за което, вероятно, е било предназначено.

Тогава времената за якобитите били тежки, понякога дори по-тежки за онези, които били избягали във Франция — лишени от земи и богатства, — отколкото за онези, които били обект на преследването на англичаните. Горе-долу по същото време Лалиброх имал две слаби реколти поред, а в писмата от Франция ги молели за някаква помощ, защото другарите им там умирали от глад.

— Нямахме какво да им изпратим; всъщност и ние почти умирахме от глад — обясни Иън. — Изпратих вест на Джейми и той каза, че вероятно няма да е грешно, ако използваме малко от съкровището, за да нахраним следовниците на принц Теарлах.

— Защото сигурно бе оставено там от някой от неговите поддръжници — каза Джейми. Изви вежда към мен и се усмихна леко. — Реших, че едва ли е изпратено на самия принц.