Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Според преданието едно време имало обичай да накичат млада девойка, да я облекат в красиви дрехи и да я хвърлят в реката като жертвоприношение за обилен разлив. Независимо дали това е вярно, предназначението на обичая, изглежда е било реката, схващана като мъжко начало, да се ожени за раждащата зърно земя, на която предстояло скоро да бъде оплодена от водата. Следователно церемонията била заклинание да растат посевите. В ново време по този случай хвърляли пари и хората се гмуркали след монетите във водата. И този обичай изглежда древен, защото Сенека съобщава, че недалеч от Тива, на място, наречено Вените на Нил, на празника, който очевидно се чествувал при надигането на водата, жреците хвърляли златни монети в реката.
Следващата голяма операция от земеделската година в Египет е засяването на семето през ноември, когато водата на разлива се е оттеглила от нивите. При египтяните, също както при много народи от древността, хвърлянето на семето в почвата приемало характер на тържествен и тъжен ритуал. По този въпрос ще дам думата на Плутарх: „Как да си обясним, пита той, тъжните, безрадостни и скръбни жертвоприношения, щом е грешно да пропуснем да изпълним установените обреди, или да объркаме или смутим нашите разбирания за боговете с абсурдни подозрения? Та нали и гърците имат много прилични на египетските ритуали и те се изпълняват по същото време. Например на празника на Тесмофория в Атина жените седят на земята и постят. А беотийците отварят подземията на Скърбящата и наричат празника скръбен, защото Деметра скърбяла по спускането на Девицата в света на сенките. Това става по време на сеитбата, месеца, когато залязват Плеядите. Египтяните го наричат атир, атиняните — пианепснон, беотийците — месеца на Деметра… Защото по това време от годината виждат как някои от плодовете повяхват и падат от дърветата, докато те неохотно и трудно засяват, дращят земята с ръце и отново я зариват, без да са сигурни, че някога онова, което са вложили в нея, ще поникне и узрее. Затова го правят в много отношения така, сякаш погребват и оплакват мъртвите.“
Както видяхме, египетската жътва не е през есента, а през пролетта, през месеците март, април и май. За стопанина времето за жътва, най-вече през добра година, трябва да е радостно — като прибира снопите, той е възнаграден за дългия труд и напрегнатото очакване. Но дори да е изпитвал тайна радост, когато жънел и прибирал реколтата, старият египетски селянин смятал за необходимо да скрива естествените си реакции и да си придава вид на дълбоко униние. Нали прерязвал със сърпа си и стъпквал под копитата на добитъка на хармана тялото на житния бог? Затова съобщават, че според древния обичай египетските жътвари се биели по гърдите и оплаквали първия ожънат сноп, като призовавали Изида. По всичко изглежда, че заклинанието имало формата на меланхоличен напев, на който гърците дали названието Манерос. Същите плачливи мелодии нареждали жътварите във Финикия и други части на Западна Азия. Вероятно всички горестни песнички били вопли по житния бог, убит от сърповете на жътварите. В Египет убитото божество бил Озирис, а названието Манерос, дадено на погребалната песен, вероятно е извлечено от думите „Ела си у дома“, конто се повтарят често в жалбата по мъртвия бог.
И други народи са изпълнявали аналогични церемонии, вероятно със същата цел. Съобщават например, че от всички култури царевицата стояла на първо място в стопанската дейност и церемониите, изпълнявани от индианците чероки. При тях тя носи названието „Старицата“ — намек за мита, че е поникнала от кръвта на стара жена, убита от непокорния си син. След като приключела жътвата, жрецът и неговият помощник отивали на полето и пеели песни-заклинания на духа на царевицата. Чувало се високо шумолене и хората смятали, че го причинява Старицата, която донася царевица на нивата. От нивата до къщата винаги оставяли ясна следа, „та царевицата да си стои у дома и да не тръгне да скита другаде“. Друга странна церемония, за която дори и споменът е забравен, се изпълнявала след първото бране на царевицата, когато стопанинът или жрецът заставали последователно в четирите ъгъла на нивата и високо ридаели. Дори жреците вече не са в състояние да обяснят защо се прави това; то може да е жалба по кървавата смърт на Селу — Царевичната старица. В този обичай на чероките жалбите и молитвите към Царевичната старица наподобяват древния египетски обичай да оплакват първия ожънат сноп и да зоват Изида в едно от превъплъщенията й като Житната старица. Освен това предпазната мярка на чероките — да оставят ясна следа от нивата до къщата, напомня поканата, която египтяните отправяли към Озирис: „Върни се у дома!“ И до ден днешен в Индонезия е разпространен сложен ритуал, предназначен да върне в хамбара оризовия дух. През септември, когато зрее елевзинското зърно, източноафриканските нанди изпълняват следната церемония: Всяка жена, която е засяла елевзин, отива с дъщерите си на нивите и пали голям огън от клоните и листата на определено дърво. След това изскубват по малко елевзин, слагат по едно зърно в огърлиците си, сдъвкват друго и го натриват на челото, гърлото и гърдите си. При това жените не проявяват радост, а тъжно ожънват кошница зърно, отнасят го у дома и го слагат на тавана да съхне.