Великият лов

Жените откриха главите и лицата си толкова бързо, сякаш искаха да се престорят, че изобщо не са се забулвали. Лицето на момичето беше поруменяло, другите две също изглеждаха засрамени. Една от по-възрастните жени, онази с червеникавата коса, каза:

— Прости ни, Дървесни братко. Ние помним Договора и нямаше да оголим стомана, но сме в земята на Дървоубийците, където всяка ръка е срещу нас, и видяхме въоръжени мъже. — Очите й бяха сиви, също като на Ранд.

— Вие сте в стеддинг, Риан — отвърна й кротко огиерът. — Всеки е в безопасност в стеддинг, малка сестро. Тук няма битки и никой не бива да вдига ръка срещу никого.

Тя кимна засрамено и огиерът погледна към Ингтар и останалите.

Ингтар прибра меча в ножницата и Ранд го последва, макар и не толкова бързо, колкото Хюрин, който изглеждаше не по-малко посрамен от айилките. Щом пусна дръжката на меча, Ранд остави и празнотата да си отиде и потръпна. Тя се оттече, но остави след себе си бавно заглъхващо през него ехо на пустош и желание нещо да я запълни.

Огиерът се обърна към Верин и се поклони.

— Айез Седай, аз съм Джюин, син на Лацел, син на Лауд. Дойдох, за да ви отведа при стареите. Те искат да разберат защо една Айез Седай идва при нас с въоръжени мъже и един младеж от нашите. — Лоиал се сви, сякаш се опитваше да се скрие.

Няколко мига Ранд и останалите стояха лице в лице с айилките и се взираха в тях с безпокойство. Ингтар поне външно изглеждаше като вкаменен. Айилките може и да бяха свалили булата си, но все още държаха копията си и гледаха четиримата мъже, сякаш се опитваха да ги пронижат с очи. Най-младата промърмори:

— Меч ще ми носи!

Тонът й бе смесица от ужас и презрение. След това се обърнаха и се отдалечиха.

— Деви на копието — промърмори Ингтар. — Никога не бях допускал, че могат да се спрат, след като се забулят. Във всеки случай не и с думи. — Той погледна Ранд и приятелите му. — Да видите само някой щурм на Червените щитове или на Каменните кучета! Все едно да спреш лавина.

— Те не биха престъпили Договора — каза усмихнато Ерит. — Дошли са тук за изпято дърво. — В гласа й се долавяше нотка на гордост. — В стеддинг Цофу имаме двама Дървопеви. Напоследък са рядкост. Чувала съм, че в стеддинг Шангтай имали един млад Дървопев, който бил много талантлив, но при нас са двама. — Лоиал се изчерви, но тя като че ли не забеляза това. — Елате с мен. Ще ви покажа къде можете да изчакате, докато стареите не се произнесат.

Докато я следваха, Перин промърмори.

— Изпято дърво, глупости! Тези айилки търсят Оня, що иде със зората.

А Мат добави сухо.

— Теб, Ранд.

— Мен! Това е лудост! Кое те кара да смяташ, че…

Той млъкна, защото Ерит им посочи стъпалата към една обрасла с горски цветя къща, явно изградена настрана от другите и предназначена за човешки посетители. Стаите бяха двадесет крачки широки от каменна стена до каменна стена, с боядисани тавани на цели два разтега над пода, но огиерите се бяха постарали да приготвят нещо, което да е що-годе удобно за човешки същества. Въпреки това мебелите бяха малко по-големи от необходимото, столовете — достатъчно високи, за да увиснат петите на човек над пода, а масата — по-висока от кръста на Ранд. Хюрин би могъл да влезе целият в камината, която сякаш бе прокопана от течаща вода, а не бе иззидана от майсторски ръце. Ерит изгледа Лоиал колебливо, но той само взе един от столовете и се разположи в ъгъла срещу вратата.