Великият лов

На втория ден — слънцето вече се бе издигнало високо — Верин изведнъж изправи гръб и се огледа. Ингтар до нея се сепна.

Ранд не можеше да види нищо особено в гората, която ги заобикаляше. Обикновена рядка гора от дъбове, ясен и бук, прошарени тук-там от високи борове, клен и бели ивици брези. Но после изведнъж почувства как през него преминава ледена тръпка, сякаш е скочил в някой вир във Водния лес посред зима. Мразът го прониза само за миг и изчезна, оставяйки след себе си усещането за свежест. Придружено обаче и от тъпо, далечно чувства за загуба — загуба на какво?

Долната устна на Хюрин увисна, а Юно промърмори: „Да му се не види и проклетото…“ После поклати глава, сякаш не можеше да измисли какво друго да каже. В жълтите очи на Перин се четеше, че е доловил нещо познато.

Лоиал дълбоко въздъхна.

— Толкова е… хубаво… отново да се върнеш в стеддинг.

Намръщен, Ранд се огледа отново. Беше очаквал стеддинг да е нещо по-особено, но освен внезапния хлад гората си оставаше същата като онази, през която бяха яздили цял ден. И освен, разбира се, усещането, че някак изведнъж си си отдъхнал. А след това иззад един от дъбовете пристъпи огиер.

По-скоро огиерка. Беше по-ниска от Лоиал — което означаваше, че стърчеше само с една глава и рамене над Ранд — но със същия широк, сплескан нос и големи очи, същата уста и туфи в ушите. Веждите й обаче не бяха толкова дълги като на Лоиал, а чертите й, сравнени с неговите, изглеждаха някак по-нежни, дори туфите в ушите й бяха по-деликатни. Носеше дълга зелена рокля и зелена пелерина, извезана на цветя, и държеше китка току-що набрани сребреничета. Погледна ги спокойно, изчакващо.

Лоиал се смъкна от високия си кон и припряно се поклони. Ранд и останалите направиха същото, макар и не толкова пъргаво като Лоиал; дори Верин кимна. Лоиал много официално ги представи по име, но не спомена името на своя стеддинг.

За миг огиерското момиче — Ранд можеше да се закълне, че не е по-възрастна от Лоиал — ги огледа, а после се усмихна.

— Добре дошли в стеддинг Цофу. — Гласът й също се оказа по-лек вариант на този на Лоиал: звучеше като меко жужене на майски бръмбар. — Аз съм Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар. Добре дошли. Напоследък откакто Строителите напуснаха Кайриен, ни посещават толкова малко човеци, а сега — толкова много наведнъж. Ами че наскоро ни посетиха дори Пътуващият народ, макар че, разбира се, си тръгнаха, когато… Ох, какво съм се разбъбрила! Ей сега ще ви заведа при стареите. Само че… — Тя ги огледа, за да разбере кой име водачът, и най-накрая се спря на Верин. — Айез Седай, с вас има толкова много мъже, при това въоръжени. Бихте ли оставили част от тях Отвън? Простете, но винаги е малко притеснително в стеддинг да влязат толкова много въоръжени човеци наведнъж.