Великият лов

Ранд се сепна, понеже няколко огиери изскочиха направо от земята, от една от тревистите, покрити с диви цветя могилки, пръснати сред дърветата. А после забеляза в могилките прозорци и една огиерка, застанала зад един от тях с точилка в ръце, и разбра, че вижда огиерски къщи. Рамките на прозореца бяха от камък и изглеждаха съвсем естествени, сякаш извайвани от вятъра и водата поколения наред.

Великите дървеса с масивните си стволове и просналите се по земята коренища, дебели колкото коне, изискваха голямо пространство, но някои растяха насред самото поселище. Улички от отъпкана пръст се виеха, пресичайки корените им. Всъщност освен тези алеи единственото, което отличаваше селището от околната гора, беше широкото открито пространство в центъра, около нещо, което можеше да бъде само пън на Велико дърво. Беше с диаметър почти сто крачки, гладката му повърхност беше излъскана като дървен под и на няколко места около него бяха издигнати стъпала. Ранд тъкмо си помисли колко ли високо е било това дърво, когато Ерит заговори така, че да я чуят всички.

— Ето ги и другите ни гости.

От другата страна на огромния пън се появиха три човешки жени. Най-младата носеше дървена купа.

— Айилки — каза Ингтар. — Деви на копието. Защо ли оставих Масема с другите? — Той отстъпи от Верин и Ерит и просегна към рамото си, за да извади меча си от ножницата.

Ранд изгледа айилките с тревожно любопитство. Те бяха точно това, което толкова много хора се опитваха да го убедят, че е той самият. Две от жените бяха възрастни, а третата едва бе преминала момичешката възраст, но и трите бяха твърде високи за жени. Късо подстриганите им коси варираха от червеникавокафяво до почти златисто и бяха събрани на тила на тънки, стигащи до раменете им опашки. Бяха облечени в широки гамаши, затъкнати в меки ботуши, и цялото им облекло някак си преливаше от кафяво към сиво и зелено. Помисли си, че с това облекло могат да станат невидими сред скали и гори, също като Стражниците с плащовете си. Над раменете им стърчаха къси лъкове, на коланите им висяха колчани и дълги ножове. Всяка държеше малък кръгъл кожен щит и няколко копия с къси дръжки и дълги остриета. Дори най-младата крачеше с изящество, което подсказваше, че много добре знае как да използва оръжията си.

Жените изглеждаха не по-малко изненадани от тях, но движенията им бяха мълниеносни. Най-младата извика: „Шиенарци!“, а другите две увиха лицата си с черни була, скривайки всичко с изключение на очите. След секунда младата също се забули и и трите закрачиха решително напред, вдигнали пред себе си щитовете си и с готови копия.

Мечът на Ингтар изсвистя от ножницата.

— Дръпнете се, Айез Седай. Ерит, вие също.

— Не бива — възкликна огиерското момиче. — Не го правете.

Мечът със знака на чаплата се бе озовал в десницата на Ранд. Перин бе измъкнал наполовина брадвата си от клупа на колана.