Великият лов

— Разбира се, Ерит — отвърна Верин. — Ингтар, ще се погрижиш ли?

Ингтар даде нарежданията си и тримата с Юно и Хюрин останаха единствените шиенарци, които последваха Ерит в стеддинг.

Повел коня си като останалите, Ранд вдигна глава, щом Лоиал се приближи до него. Огиерът поглеждаше непрекъснато към Ерит, която крачеше напред с Верин и Ингтар. Хюрин вървеше между тях и се озърташе удивен, макар Ранд да не разбираше от какво точно. Лоиал се наведе и му заговори тихо.

— Не е ли красива, Ранд? А и гласът й пее.

Мат се изкикоти, но когато Лоиал се извърна към него и го погледна въпросително, каза:

— Много е хубава, Лоиал. Малко е височка за вкуса ми, нали разбираш, но е много хубава. Сигурен съм.

Лоиал се намръщи колебливо, но кимна.

— Да, хубава е. — Лицето му просветна. — Наистина е добре да се върнеш в стеддинг. Не че Копнежът ме е обзел, нали разбираш.

— Копнежът ли? — учуди се Перин — Не те разбирам, Лоиал.

— Ние, огиерите, сме привързани към стеддинг, Перин. Казват, че преди Разрушението на света сме можели да ходим където пожелаем и колкото време поискаме, като вас, хората, но след Разрушението това се е променило, огиерите били пръснати като човеците и повече не могли да намерят нито един стеддинг. Всичко се движело, всичко се променяло. Планини, реки, дори моретата.

— Всички знаем за Разрушението — прекъсна го нетърпеливо Мат. — Какво общо има то с този… този Копнеж?

— Тъкмо по време на Изгнанието, когато сме се скитали изгубени, Копнежът ни споходил за първи път. Желанието да познаем отново стеддинг, да намерим отново домовете си. Мнозина загинали от него. — Лоиал тъжно поклати глава. — Повечето загинали, по-малко оцелели. Когато най-сетне сме започнали отново да откриваме стеддинг, един по един, по времето на Съюза на Десетте държави, изглеждало, че най-после сме надвили Копнежа, но той ни бил променил, бил посял семената си в нас. И сега, ако някой огиер остане Отвън твърде дълго, Копнежът се връща и той започва да линее и умира.