Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Е, при нас мъжете избират и никоя жена не може да каже на един мъж какво да прави — засмя се Мат.
Ранд се навъси, спомняйки си как Егвийн бе започнала да ходи по петите му още когато бяха малки. Още тогава госпожа ал-Вийр започна да проявява особен интерес към него, повече, отколкото към другите момчета. По-късно някои от момичетата приемаха да танцуват с него по празниците, а други отказваха, и тези, които се съгласяваха, винаги бяха приятелки на Егвийн, докато онези, които се дърпаха, бяха все момичета, които Егвийн не харесваше. Също така си спомняше как госпожа ал-Вийр отведе веднъж Трам настрана — „И при това мърмореше, че Трам си няма жена, с която тя да си поговори!“ — след което Трам и всички останали започнаха да се държат така, сякаш той и Егвийн са се врекли един на друг, макар да не бяха се явили пред Женския кръг, за да кажат думите. Дори не беше си помислял досега за всичко това по този начин — нещата между Егвийн и него винаги му се бяха стрували просто такива, каквито са, и толкова.
— Мисля, че и при нас е същото — промърмори той и когато Мат пак се засмя, добави: — А ти спомняш ли си баща ти някога да е направил нещо, което майка ти да не е искала? — Мат отвори уста да възрази, след което се намръщи замислено и пак я затвори.
Влезе Джюин и каза:
— Ако обичате, бихте ли дошли с мен? Всички. Стареите искат да ви видят. — Не погледна към Лоиал, но въпреки това той за малко да изтърве книгата.
— Ако стареите се опитат да те накарат да останеш — каза му Ранд, — ще заявим, че имаме нужда да си с нас.
— Обзалагам се, че изобщо не се отнася за теб — каза Мат. — Обзалагам се, че само ще ни кажат, че можем да използваме Портала. — Той поклати глава и продължи по-тихо: — Наистина трябва да го направим, нали? — И това не беше въпрос.
— Да остана и да ме оженят или да тръгна по Пътищата — тъжно изпъшка Лоиал. — Животът е много тежък, когато си имаш тавирен за приятели.
Глава 36
При стареите
Докато Джюин ги водеше през селището на огиерите, Ранд забеляза, че Лоиал става все по-неспокоен. Ушите му бяха щръкнали, а очите му се отваряха широко, видеше ли някой огиер зазяпан в него, особено жените и момичетата. Повечето от тях като че ли наистина го оглеждаха с интерес. Имаше такъв окаян вид, като че ли очакваше да го осъдят на смърт.
Брадатият огиер посочи широките стъпала, отвеждащи надолу в обрасла с трева могила, по-голяма от всички подобни наоколо — същински хълм в основата на едно от Великите дървета.
— Защо не изчакаш навън, Лоиал? — попита Ранд.
— Стареите… — почна Джюин.
— …сигурно искат да видят само нас — довърши Ранд вместо него.
— Защо просто не го оставят на мира? — вметна Мат.
Лоиал закима енергично.
— Да. Да. Мисля, че… — Наблюдаваха го голям брой огиерки, от белокоси баби до щерки на възрастта на Ерит. Ушите му трепнаха, но той погледна широката врата, към която отвеждаха стъпалата, и отново кимна. — Да, ще седна ей тук и ще почета. Точно така. Ще почета… — Измъкна една книга от джоба си, седна до стълбището и заби очи в страниците. — Просто ще поседя и ще почета, докато излезете. — Ушите му помръдваха.
Джюин поклати глава, сви рамене и отново им показа стълбището.
— Ако обичате. Стареите ви чакат.
Огромното помещение под могилата беше с таван с дебели греди на повече от четири разтега над пода и приличаше на палат, поне по размери. Седмината огромни огиери, разположени на платформата точно срещу вратата, го правеха да изглежда някак по-малко, но въпреки това Ранд се чувстваше като в пещера. Тъмните камъни на пода бяха гладки, с неправилна форма, а сивите стени можеха спокойно да минат за груб склон на скален рид. Грубо одяланите тавански греди наподобяваха огромни корени.
Освен стола с висока облегалка, на който седеше Верин, единствената мебелировка се състоеше от тежките, с гравирани по тях лозници столове на стареите срещу нея. Огиерката в средата седеше на стол, малко по-издигнат от останалите, които включваха трима брадати мъже от лявата й страна и три жени отдясно, в рокли като нейната, избродирани с лозници и цветове от шията до подгъва. Всички бяха със старчески лица и чисто бяла коса, чак до туфите в ушите им, и излъчваха непоклатимо достойнство.