Великият лов

— Каза, че можеш да дойдеш с нас. — Ранд изгледа сърдито приятеля си и Мат се изкикоти в шепа. Смехът му звучеше странно. Лоиал въртеше между пръстите си стръкче момино сърце. — Ти да не си брал цветя? — попита го Ранд.

— Ерит ми го даде. — Лоиал гледаше унесено въртящото се жълто цветче. — Тя наистина е много хубава, въпреки че Мат не го забелязва.

— Означава ли това, че в края на краищата няма да дойдеш с нас?

Лоиал се сепна.

— Какво? О, не. Тоест, да. Разбира се, че ще дойда с вас. Тя ми даде само едно цвете. Само цвете, нищо повече. — Той обаче извади книгата от джоба си и постави цветето под корицата. След като я прибра, промърмори толкова тихо, че Ранд едва го чу: — И освен това ми каза, че съм голям хубавец. — Мат се задави от кикот, преви се на две и се запляска по бедрата. Бузите на Лоиал се изчервиха. — Добре де, какво толкова? Тя го каза, не аз.

Перин перна Мат по главата и изсумтя:

— Смее се, понеже никой не му е казвал, че е хубавец. Просто ти завижда.

— Не е вярно — възрази Мат. — Нейса Айилин ме смята за хубав. Казвала ми го е неведнъж.

— Тази Нейса хубава ли е? — попита Лоиал.

— Коза — отвърна равнодушно Перин. Мат се задави, мъчейки се да избоботи протестите си.

Въпреки волята си Ранд се ухили. Нейса Айилин беше почти толкова хубава, колкото и Егвийн. Всичко това му заприлича на едно време, когато си бяха у дома и нямаше нищо по-важно от това да се посмееш и да се позакачаш с приятелите си.

Докато крачеха през селището, огиерите поздравяваха стареите и оглеждаха с любопитство човеците. Но изражението, изписано на лицето на Алар, спираше всеки да се опита да ги заговори. Единственото нещо, което подсказа, че са излезли от селището, беше отсъствието на могили. Все още се мяркаха огиери, които оглеждаха грижливо дърветата и използваха смола, триони или брадви, където намереха изсъхнал клон или където дърветата се нуждаеха от повече слънчева светлина. Вършеха си работата старателно и с голяма любов.

Джюин се приближи до тях, повел конете им, дойдоха и Хюрин и Юно с останалите воини и с товарните коне.

Алар спря, посочи напред и каза:

— Той е ето там.

Глъчката утихна.

За миг Ранд изпита изненада. Порталът трябваше да е Отвън, не в стеддинг — Пътищата бяха наченати с помощта на Единствената сила, следователно не можеха да започват отвътре — но не съществуваше нищо, което да покаже, че са пресекли границата. А после усети разликата: чувството за нещо отдавна изгубено и пак намерено, което бе изпитал, когато влязоха в стеддинг, го беше напуснало. Пак го побиха ледени тръпки. Сайдин отново беше тук. И го чакаше.

Алар ги преведе покрай един висок дъб и зад него, на малка поляна, видяха голямата каменна плоча на Портала, цялата в преплетени лози и листа от стотици различни растения. Около полянката огиерите бяха изградили нисък каменен зид, израсъл сякаш от самата земя. Наподобяваше плетеница от корени. За миг Ранд се притесни, но после осъзна, че „корените“ напомнят на къпина, шипка, трън, коприва и сърбел. Все растения, в които никой не би искал да се спъне.