Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Насрийн II прегърна Кастурба; всяка от жените отпусна глава върху рамото на другата. Близостта между двете жени беше непринудена и неопетнена от сръдни; като че близостта на смъртта беше отмила караниците и ревностите на живота. Двете стари дами се успокояваха една друга в градината, всяка утешавайки другата за предстоящата загуба на най-скъпоценното нещо: любовта. Или по-скоро: любимия.
— Ела — каза Насрийн на Саладин. — Трябва да те види, pronto.
— Знае ли? — попита Саладин. Насрийн отговори уклончиво.
— Той е интелигентен човек. Продължава да пита къде е отишла цялата кръв? Казва, че има само две болести, при които кръвта изчезва по този начин. Едната е туберкулоза.
— Но — настоя Саладин — никога ли не произнася думата? Насрийн сведе глава. Думата не беше произнесена нито от Ченгиз, нито в негово присъствие.
— Не би ли трябвало да знае? — попита Чамча. — Няма ли право човек да се подготви за смъртта си?
Той видя очите на Насрийн за миг да проблясват. Кой си мислиш, че си, та да ни казваш какъв е дългът ни? Ти пожертва всички права. След това потъмняха и когато проговори, гласът й беше равен, неразвълнуван, нисък.
— Може би си прав. Но Кастурба простена:
— Не! Как да му кажеш на бедния човек? Това ще разбие сърцето му.
Ракът беше сгъстил кръвта на Ченгиз до степен, при която сърцето му изпитваше огромно затруднение да помпа кръвта из тялото му. Беше замърсил кръвния поток с чужди тела, клетки, които щяха да нападнат всяка кръв, която му се преливаше, дори кръвта от собствената му кръвна група. Значи и по този незначителен начин не мога да му помогна, разбра Саладин. Ченгиз лесно можеше да умре от страничните ефекти, преди ракът да го умори. Ако не умреше от рака, краят щеше да дойде или под формата на пневмония, или от бъбречна недостатъчност; лекарите, знаещи, че не могат да направят нищо за него, го бяха изпратили да го чака.
— Тъй като миеломата е органична, химиотерапия или адиационна терапия не се използват — обясни Насрийн. — Единственият медикамент е лекарството мелфалан, което в някои случаи може да удължи живота дори с години. Беше ни съобщено обаче, че той е в категорията, която не реагира на мелфалановите таблетки.
Но не му е било казано, настояваше вътрешният глас на Саладин. И това е грешка, грешка, грешка.
— Въпреки това се случи чудо — изплака Кастурба. — Лекарите казаха, че обикновено това е един от най-болезнените ракове; но баща ти не изпитва никакви болки. Ако човек се моли, понякога се дарява милост. Диагностицирането на рака беше отнело толкова време заради анормалното отсъствие на болка; той се беше разпространявал в тялото на Ченгиз най-малко две години.
— Сега трябва да го видя — меко поиска Саладин. Носач беше внесъл чантата и калъфите му за костюми вътре, докато те говореха; сега, най-после, той последва дрехите си вътре.
Интериорът в къщата беше непроменен — щедростта на втората Насрийн към паметта на първата изглеждаше безгранична, най-малко през тези дни, последните на земята на техния общ съпруг — с изключение на колекцията й от птици (папуняци и редки папагали под стъклени камбани, един възрастен кралски пингвин в залата с мрамор и мозайки, чийто клюн бе покрит с рояци малки червени мравки) и кутиите й с прободени пеперуди, прибрани вътре от Насрийн II. Саладин мина покрай тази цветна галерия от мъртви крила към кабинета на баща си — Ченгиз беше настоял да освободи спалнята си и да му бъде внесено легло в намиращото се долу облицовано с дървена ламперия убежище, пълно с проядени книги, така че хората да не трябва по цял ден да тичат нагоре-надолу, докато се грижат за него — и да стигнат най-накрая до вратата на смъртта.
На младини Ченгиз Чамчауала беше придобил объркващото умение да спи с широко отворени очи, „стоящ нащрек“, както обичаше да казва. Сега, когато Саладин тихо влезе в стаята, въздействието на тези отворени сиви очи, сляпо втренчени в тавана, беше несъмнено обезкуражаващо. За един миг Саладин помисли, че е закъснял твърде много; че Ченгиз е умрял, докато е бъбрил в градината. Тогава мъжът в леглото издаде поредица слаби покашляния и протегна несигурна ръка. Саладин Чамча тръгна към баща си и склони глава под милващата длан на стария човек.
Да се влюбиш в собствения си баща след дългите яростни десетилетия беше ведро и красиво чувство; едно обновяващо, даващо живот нещо, искаше да каже Саладин, но не го направи, защото звучеше вампирски; като че изсмуквайки този нов живот от баща си, правеше място в тялото на Ченгиз за смъртта. Въпреки че го запазваше в мълчание, Саладин се чувстваше с всеки час по-близо до много стари, отхвърляни „азове“, много алтернативни Саладиновци — или по-скоро Салахудиновци, — които се бяха отцепили от него, когато правеше различните си избори в живота, но които явно бяха продължили да съществуват, може би в паралелните светове на квантовата теория. Ракът буквално беше оголил Ченгиз Чамчауала до кокал; бузите му бяха рухнали в празнините на черепа и той трябваше да поставя дунапренени възглавници под задните си части заради атрофията на плътта си. Но тя го беше оголила и от неговите недостатъци, от всичко това, което беше високомерно, тиранично и жестоко в него, така че палавият, обичащ и блестящ мъж отдолу лежеше открит, още веднъж видим за всички. Ако само можеше да бъде такъв човек през целия си живот, усети се да желае Саладин (който за пръв път от двадесет години беше започнал да намира звученето на своето пълно, неанглизирано име за приятно). Колко тежко е да откриеш баща си едва когато няма друг избор, освен да кажеш сбогом.