Великият лов

— Рогът на Валийр, височайши — отвърна гладко Фейн и остана доволен, като забеляза, че долната челюст на мъжа с плитката увисна. Тюрак само кимна.

Височайшият лорд стана, обърна му гръб и тръгна да излиза. Фейн примигна и отвори уста, но след резкия жест на мъжа с жълтата коса го последва.

Озоваха се в друга стая с паравани и един-единствен стол, поставен пред висок кръгъл бюфет. Все още с Рога и камата в ръце, височайшият лорд погледна към бюфета, после настрана. Нищо не каза, но другият сеанчан викна нещо и след няколко мига мъже в груби вълнени роби донесоха друга масичка. След тях се появи млада жена с толкова бледоруса коса, че изглеждаше почти бяла. Носеше малки поставки от лакирано дърво с най-различни размери и форми. Дрехата й беше копринена и толкова тънка, че Фейн можеше да види ясно голото й тяло под нея, но очите му бяха приковани в камата. Рогът беше само средство за постигане на цел, докато камата представляваше част от самия него.

Тюрак докосна една от дървените поставки в ръцете на девойката и тя я постави в средата на масата. Мъжете нагласиха стола и бързо се изнизаха с поклони, при които главите им почти се удряха в коленете.

Тюрин положи Рога на поставката, сложи камата пред него и седна на стола.

Фейн не можеше повече да издържи. Пресегна се за камата.

Жълтокосият мъж стисна китката му толкова силно, че щеше да я счупи.

— Небръснато куче! Знай, че ръката, която докосне собствеността на височайшия лорд без разрешение, се отрязва.

— Тя е моя — изръмжа Фейн. „Търпение! Толкова изтърпя.“

Тюрак се облегна на стола, вдигна един от дългите си лакирани нокти и бръснатият издърпа Фейн настрана, за да не пречи на височайшия лорд да гледа Рога.

— Твоя ли? — каза Тюрак. — В едно ковчеже, което не можеше да отвориш? Ако успееш да ме заинтригуваш достатъчно, може да ти дам камата. Дори и тя да е от Приказния век, към подобни вещи не изпитвам интерес. Но преди всичко, ще ми отговориш на един въпрос. Защо си ми донесъл Рога на Валийр?

Фейн погледна камата с копнеж, след което издърпа китката си и я разтърка.

— За да можете да го огласите, височайши лорд. Тогава ще можете да завладеете цялата тази земя, ако пожелаете. Целия свят. Можете да сринете Бялата кула до основи и да накарате всички Айез Седай да легнат в прахта пред нозете ви, защото дори техните сили не могат да спрат героите да излязат от гроба.

— Значи аз трябва да го оглася — произнесе равнодушно Тюрак. — И да разруша Бялата кула. И отново, защо? Ти твърдиш, че се покоряваш, очакваш и служиш, но това е земя на клетвопрестъпници. Защо ми даваш тази земя? Да не би да имаш някаква лична разправия с тези… жени?

Фейн се постара да придаде убедителност на гласа си. „Търпение, като червей, проникващ отвътре.“

— Височайши, в рода ми се предава традиция, от поколение на поколение. Ние сме служили на Върховния крал Артур Пейендраг Танриал и когато той бил убит от вещиците на Тар Валон, не сме изоставили клетвите си. Докато други воювали и разкъсали онова, което създал Артур Ястребовото крило, ние сме се придържали към своите клетви и сме страдали заради това, но въпреки това сме удържали. Това е нашата традиция, височайши, предавана от баща на син и от майка на дъщеря през всичките тези годиин, откакто бил убит Върховният крал. Да очакваме завръщането на армиите на Артур Ястребовото крило, изпратени отвъд Аритския океан, да очакваме завръщането на кръвта на Артур Ястребовото крило, за да унищожи Бялата кула и да си върне всичко, което е принадлежало на Върховния крал. И когато кръвта на Ястребовото крило се завърне, ще й служим и ще я съветваме, както сме го правили за Върховния крал. Височайши, с изключение на ивицата по ръба му знамето, което плющи на този покрив, е знамето на Лутаир, сина на Артур Пейендраг Танриал, изпратен с армиите през океана. — Фейн падна на колене, придавайки си вид на човек, смазан от силата на чувствата си. — Височайши лорде, единственото ми желание е да служа и да съветвам кръвта на Върховния крал.