Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Той не познаваше това чувство за промяна, което тя изпитваше, след като по-рано у дома си не можеше да има всичко, що й се поиска — например зеле с квас или бонбони, а сега можеше да поръчва, каквото си иска, да купува цели купища бонбони, да харчи колкото си иска пари и да поръчва каквито си иска сладки.
Сега тя с радост мечтаеше за идването на Доли с децата особено защото ще може да поръчва за всяко от децата любимите им сладки, а Доли ще оцени цялата й нова наредба. Тя сама не знаеше защо и за какво, но домакинската работа неудържимо я привличаше. Понеже инстинктивно чувствуваше приближаването на пролетта и знаеше, че ще има и мрачни дни, тя си виеше, както знаеше, гнездото и бързаше едновременно да го вие и да се учи как се прави това.
Тая дребнава загриженост на Кити, толкова противоположна на Левиновия идеал за възвишено щастие, на първо време беше едно от разочарованията му; но тая мила загриженост, чийто смисъл той не разбираше, но не можеше да не обича, беше едно от новите му очарования.
Другото разочарование и същевременно очарование бяха караниците. Левин никога не можеше да си представи, че между него и жена му може да има други отношения освен нежни, внимателни и любовни и изведнъж още първите дни те се скараха, така че тя му каза, че той не я обича, обича само себе си, заплака и размаха ръце.
Това тяхно първо скарване стана, защото Левин бе отишъл в новото селище и бе се забавил повече от половин час, понеже поиска да мине по прекия път и се заблуди. На връщане мислеше само за нея, за любовта й, за щастието си и колкото повече наближаваше към къщи, толкова повече се разгаряше нежността му към нея. Втурна се в стаята със същото чувство и дори по-силно от онова, с което бе отишъл у Шчербацки да прави предложение. И изведнъж тя го посрещна с мрачен израз, какъвто не бе виждал никога у нея. Искаше да я целуне, но тя го отблъсна.
— Какво значи това?
— Тебе ти е весело… — започна тя с желанието да бъде спокойно-язвителна.
Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укор ни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае де свършва тя и де започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се оскърби, но още същия миг почувствува, че не може да бъде оскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.
Отпосле той никога вече не чувствуваше това с такава сила, но тоя първи път дълго не можа да се опомни. Съвсем естествено би било да се оправдае, да й докаже, че вината е у нея; но да й докаже това, значеше да я разсърди още повече и да направи по-голям разрива, който бе причина за цялата неприятност. Едно привично чувство го караше да отхвърли вината от себе си и да я стовари върху нея; но друго, по-силно чувство го караше по-скоро, колкото се може по-скоро да изглади станалото спречкване, за да не го остави да се засили. Да се остане с такова несправедливо обвинение, беше мъчително, но още по-лошо беше да се оправдае и да й причини болка. Като човек, който в полусън се измъчва от някаква болка, той искаше да откъсне, да отхвърли от себе си болното място, но след като бе се опомнил, чувствуваше, че болното място е самият той. Трябваше само да се помъчи да помогне на болното място да изтърпи и той се помъчи да направи това.