Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Воркан се изсмя тихо.
— Казваш, че очакваш наказание, все едно че вече си се примирил със смъртта. — Погледът й се измести от него към тълпата на терасата. — Съветник Търбан Орр притежаваше защитна магия, но ето, че тя не му помогна с нищо. Любопитно. — Като че ли премисли нещо, след което кимна. — Уменията ти са нужни, Ралик Ном. Ела.
Той примигна, но когато жената бавно закрачи към градината, тръгна след нея.
Крокъс — държеше Чалис здраво — свали маската си. Тя го позна и се ококори.
— Ако писнеш — предупреди я хрипливо Крокъс, — ще съжаляваш.
Беше успял да я издърпа на десетина крачки в храстите, преди тя да го спъне. Бяха се поборили, но накрая той надви.
— Искам само да поговоря с теб. Няма да те нараня, Чалис, заклевам се. Освен ако не опиташ нещо, разбира се. Сега ще си махна ръката. Моля те, не пищи. — Опита се да разчете намерението в очите й, но видя само страха. Засрамен, вдигна ръката си.
Тя не писна, но само миг по-късно Крокъс съжали, че не го бе направила.
— Проклет крадец такъв! Когато баща ми те хване, жив ще те одерат! И то ако Горлас не те намери пръв. Само да ми направиш нещо, ще те варят бавно на…
Крокъс отново затисна устата й. Ще го дерат? Що го варят?
— Кой е тоя Горлас? — попита я ядосано. — Някой некадърен началник? Значи си ме предала все пак!
Тя го зяпна.
Крокъс вдигна отново ръката си.
— Не съм те предала. За какво говориш?
— Онзи убит пазач в двора ви. Не го направих аз, но…
— Разбира се, че не си ти. Баща ми нае гледачка. Жена е убила онзи пазач, слуга на Въжето. Гледачката беше толкова ужасена, че не остана да си вземе парите! Сега ме пусни, крадецо.
Той я пусна и седна на тревата. Загледа се в дърветата.
— Не си ме предала? А Мийзи? А стражите пред къщата на чичо Мамът? А гонитбата?
Чалис стана и отупа сухите листа от кожената си пелерина.
— Какви ги дрънкаш? Трябва да се връщам. Горлас ще ме търси. Той е първият син на дома Толиъс, тренира за майстор дуелист. Ако те види с мен, ще загазиш.
Той я изгледа тъпо.
— Чакай! — Скочи на крака. — Чуй ме, Чалис! Забрави го този тъпак Горлас. Догодина чичо ми ще ме представи официално. Чичо Мамът е известен книжник.
Чалис завъртя очи.
— О, я слез на земята. Книжник? Някакъв дъртак с оцапани от мастило ръце, дето минава през стени — има ли власт домът му? Влияние? Домът Толиъс има и власт, и влияние, и всичко останало. Пък и Горлас ме обича.
— Но аз… — Млъкна и извърна очи. А сигурен ли беше? Не. Впрочем, имаше ли значение? Какво искаше той от нея всъщност?
— Какво искаш от мене всъщност? — попита Чалис.
Той заби поглед в краката си. После вдигна очи.
— Другарство? — попита я той колебливо. — Приятелство? Но какво говоря? Аз съм крадец! Обирам жени като теб!
— Точно така — сопна се тя. — Тогава защо да се преструваме, че е другояче? — Лицето й омекна. — Крокъс, няма да те издам. Ще си остане наша тайна.
За много кратък миг той се почувства като дете, погалено по главичката и утешено, и при това му хареса.
— Преди теб — с усмивка добави тя — никога не бях срещала истински уличен крадец.
Приятното чувство изчезна, заменено от пристъп на гняв.
— Дъх на Гуглата! — озъби се той. — Истински? Та ти не знаеш какво е истинско, Чалис. Никога ръцете ти не са се оцапвали с кръв. Никога не си виждала умиращ човек. Но така и трябва да бъде, нали? Мръсотията я оставете на нас, свикнали сме.
— Тази нощ видях да умира човек — промълви Чалис. — И не искам никога повече да виждам. Ако това означава „истинско“, тогава не го искам. Оставям го за теб, Крокъс. Довиждане. — Обърна се и си тръгна.
Крокъс зяпна след нея. Думите й отекваха в главата му.
Съкрушен, той се обърна към градината. Дано поне Апсалар да беше там, където я беше оставил. Само това му липсваше, да се наложи да я търси.
Малът се закова на място още щом излезе на поляната. Паран стисна ръката му. Погледите им се срещнаха.
Лечителят поклати глава.
— Повече няма да приближа, сър. Онова, което обитава там, е проклятие за моя Лабиринт Денъл. И то… ме усеща… жадно. — Изтри потта от челото си и вдиша разтреперан. — По-добре доведете момичето тук.
Паран пусна ръката му и затича през поляната. Дървеният блок беше станал вече голям колкото маса, обрасъл с жилави клони, и покрит с ръбести дупки. Земята около него изглеждаше подгизнала от кръв.
— Ефрейтор — прошепна той, смразен от ужас. — Прати момичето при Малът.
Калам сложи ръка на рамото на девойката и й каза с тон на добричък чичо:
— Не бой се, дете. Хайде, иди. След малко ще дойдем и ние.
— Добре. — Тя се усмихна и тръгна към лечителя, застанал в края на поляната.