Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Аз — да — изръмжа Паран и свали меча. — По-далече от това нещо, ефрейтор.
Калам се отдръпна и промърмори:
— Мислех, че само аз съм сбърканият.
— То изобщо не е камък — каза младата жена. Лицето й, само допреди миг изкривено от терзание, се беше отпуснало. — Дърво е. — Изправи се и погледна Калам в очите. — И расте.
Някакво подозрение обзе Паран.
— Момиче, ти помниш ли ме? Знаеш ли кой съм?
Тя го погледна намръщено и поклати глава.
— Познавам Калам. Стар приятел, струва ми се.
Убиецът сякаш се задави от нещо, окашля се и поклати глава.
Жената посочи дървения блок.
— Виждате ли? Пак расте.
Двамата погледнаха. Ръбовете на блока изведнъж се замъглиха, издуха се и помръднаха, и всичко свърши, но за Паран бе ясно, че странното нещо вече е по-голямо.
— Има си корени — добави момичето.
Паран се окопити и заповяда:
— Ефрейтор, оставаш тук с нея. Няма да се бавя.
Прибра меча и влезе в храсталаците. Скоро се озова пред тераса, пълна с гости. Вляво се издигаше фонтан, обкръжен с мраморни колони, на разкрач разстояние една от друга.
Капитанът видя, че Уискиджак и хората му са се подредили в редица на десетина стъпки от края на градината, с лице към терасата. Изглеждаха напрегнати. Наведе се, взе един сух клон и го скърши.
При звука и шестимата се обърнаха. Капитанът даде знак на Уискиджак и Малът и отстъпи назад в дърветата.
Сержантът прошепна нещо на Бързия Бен, взе със себе си лечителя и отиде при капитана.
— Калам намери Сори — каза им Паран. — Момичето не е наред, сержант, и не мисля, че е преструвка. В един миг помни, че ме е убила, после не помни. После решава, че Калам й е стар приятел. И като че ли в нея има още нещо.
Малът изсумтя.
Уискиджак хвърли бърз поглед към струпаните гости и попита:
— И какво е това „още нещо“?
— Не знам. Но е гадно.
— Добре. — Сержантът въздъхна. — Иди с капитана, Малът. Прегледай Сори. Някаква връзка с Гилдията на убийците? — попита той Паран.
— Все още не.
— Тогава значи трябва да действаме — каза Уискиджак. — Пускаме Фидлър и Хедж. Доведи на връщане и Калам, Малът. Трябва да поговорим.
Никой не се изпречи на пътя на Ралик, докато минаваше през голямата зала към главния вход. Извръщаха се лица и замираха разговори, и се подхващаха отново, щом подминеше. Дълбока до кости умора беше обзела убиеца, по-голяма, отколкото можеше да се очаква от загубената кръв от вече изцерената рана. Умора повече емоционална, отколкото физическа.
Спря се, като видя ставащия от стола Круппе — свалената му маска се полюшваше в дебелата му ръчичка. Лицето му бе лъснало от пот и в очите му се четеше страх.
— С право си се уплашил — каза Ралик. — Ако знаех, че ще си тук…
— Тишина! — сряза го Круппе. — Круппе трябва да помисли!
Убиецът се намръщи, но си замълча. Никога не беше виждал Круппе без обичайната му любезна фасада и това, че изглеждаше развълнуван, дълбоко го обезпокои.
— Върви си по пътя, друже — каза изведнъж Круппе със странен глас. — Съдбата ти те очаква. Нещо повече, този нов свят като че ли е добре подготвен за такъв като Раест, все едно каква плът е облякъл.
Ралик се намръщи още повече. „Дебелакът май се е натряскал.“ Въздъхна, обърна се и мислите му отново се върнаха на онова, което бе постигнато тази нощ. „Сега какво?“ — зачуди се Ралик. Толкова неща бяха свършени, за да се стигне до този момент. И успехът сякаш бе затъпил острия фокус на мислите му. Ралик никога не беше проявявал преданост към благородни каузи и тази сегашна мания да поправи едно зло се бе оказала в известен смисъл нищо повече от приемане на ролята, която се полагаше на самия Кол. Изиграл бе ролята на инструмента на волята на Кол, осланяйки се на вярата, че самият Кол ще върне волята си.
„А ако не стане?“ Ралик се намръщи още повече и прекърши този въпрос в ума си, преди да е повел мислите му в търсене на отговор. Както бе казал Барук, време беше да се прибира.
Но преди да стигне до изхода, една жена със сребърна маска го докосна по рамото. Стреснат, той се обърна да я погледне. Дълга кафява коса обкръжаваше гладката безлика маска; очните прорези не разкриваха нищо от онова, което се криеше зад тях.
— От доста време бях любопитна — промълви тя. — Ала сега разбирам, че е трябвало да те наблюдавам лично, Ралик Ном. Смъртта на Оцелот можеше и да се избегне.
Погледът на убиеца помръкна.
— Воркан.
Тя леко кимна.
— Оцелот беше глупак — сопна се Ралик. — Ако договорът с Оцелот е одобрен от Гилдията, ме очаква наказание.
Тя не отвърна.
Ралик чакаше.
— Не си от приказливите, Ралик Ном.
Той й отговори с мълчание.