Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Калам потърка четинестата си брада и я проследи с очи.
— Не бях виждал Сори да се усмихва. Какъв срам.
Загледаха как Малът заговори тихо на момичето, после опипа с длан челото му.
Паран килна глава и каза:
— Бурята спря.
— Да. Дано да значи това, което искаме да значи.
— Някой я спря. Споделям надеждата ти, ефрейтор. — За капитана обаче надеждата бе нищожна. Нещо приближаваше. Той въздъхна. — А все още не е била и дванайсетата камбана. Не мога да го повярвам.
— Чака ни дълга нощ — каза убиецът; даваше да се разбере, че на него също ужасно му липсва оптимизъм. И изсумтя — Малът беше извикал изумено и им махаше. — Идете вие — каза убиецът.
Объркан, капитанът го изгледа намръщено. После отиде при лечителя и Сори. Очите на момичето бяха затворени, сякаш бе изпаднало в транс.
Малът го каза направо.
— Обсебването си е отишло.
— Това и аз го разбрах — отвърна Паран и изгледа момичето.
— Но има и още нещо — продължи лечителят. — В нея има още някой, сър.
Паран вдигна вежди.
— Някой, който е бил там през цялото време. За мен е непонятно как е оцелял с присъствието на Въжето. И сега съм изправен пред избор.
— Обясни.
Малът се наведе, намери една пръчка и задраска някакви фигури по земята.
— Този някой е предпазвал ума й, действал е като филтър на алхимик. През последните две години Сори е вършила неща, които биха могли да я подлудят, ако ги помнеше. Това присъствие и в момента се бори с тези спомени, но има нужда от помощ, защото не е толкова силно като преди. То умира.
Паран приклекна до него.
— Значи смяташ да му предложиш тази помощ?
— Не съм сигурен. Вижте, сър, не му знам намеренията. Не знам какви ги крои, не мога да разчета шарката, която се опитва да направи. Ако му помогна и се окаже, че това, което иска, е абсолютен контрол? Ами тогава момичето отново ще бъде обсебено.
— Значи смяташ, че присъствието е предпазвало Сори от Въжето само за да може отново да скочи и да я обладае?
— Така погледнато, звучи безсмислено — отвърна Малът. — Но това, което не ми излиза от главата, е защо иначе ще се посвети толкова дълбоко това присъствие? Тялото, плътта му я няма. Ако напусне момичето, няма къде да иде, сър. Може да е някое любимо същество, близка или нещо такова. Личност, пожелала да се пожертва изцяло. И това е възможно.
— Близка? Значи е жена?
— Била е. Проклет да съм, ако знам какво е сега. Единственото, което улавям от него, е тъга. — Лечителят погледна Паран в очите. — Това е най-тъжното същество, което съм срещал, сър.
Паран го изгледа и се надигна.
— Аз няма да ти дам заповед какво да направиш, лечителю.
— Но?
— Но каквото и да излезе, викам да го направиш. Дай му каквото му трябва, тъй че да може да направи каквото иска.
Малът издиша, хвърли пръчката и се изправи.
— Моят инстинкт казва същото, сър. Благодаря.
Калам извика от поляната:
— Хайде стига! Покажете се.
Двамата бързо се обърнаха и видяха, че той гледа към дърветата вляво от тях. Паран стисна Малът за ръката и го придърпа в сенките. Лечителят повлече със себе си и Сори.
На поляната излязоха две фигури — жена и мъж.
Крокъс изпълзя през храстите и гнилата шума. Като за градина беше доста обрасло и диво. Гласовете, които бе чул, докато търсеше Апсалар, вече бяха съвсем близо — и той видя двама мъже и някаква жена със сребърна маска. И тримата гледаха някакъв странно мъглив дървен пън насред поляната. Той бавно издиша. Единият мъж беше Ралик Ном.
— Нещо зло има в това — каза жената и се дръпна назад. — Глад някакъв.
Едрият чернокож мъж до нея изсумтя.
— Не бих спорил с вас, Майсторе. Но каквото и да е, не е малазанско.
Крадецът се ококори. „Малазански шпиони? Майсторът на Гилдията? Воркан!“ С привидно безразличие към странните неща, ставащи около нея, жената се обърна към Ралик.
— Как ти действа това, Ралик?
— Не ми действа.
— Я го приближи тогава.
Убиецът сви рамене и отиде до чворестия пън. Мъгливото му потръпване секна.
Воркан въздъхна облекчено.
— Ти май му попречи, Ралик. Любопитно.
Мъжът изсумтя.
— Отатаралска прах.
— Какво?
— Натрих я в кожата си.
Воркан го зяпна.
Очите на чернокожия се присвиха.
— Аз те помня, убиецо. Свадата ни, когато се опитахме да се свържем първия път. Онази нощ, с атаката отгоре.
Ралик кимна.
— Е — продължи малазанецът, — изненадан съм, че си оцелял.
— Той крие много изненади — каза Воркан. — Е, ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, вашата покана за разговор стигна до мен и аз приех. Преди да започнем обаче, ще ви бъда благодарна, ако останалите от групата ви също се включат. — Обърна се към дърветата вдясно.