Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Никой Т’лан Имасс не може да ми устои.
— Съмнително твърдение — рече Круппе. — Но все пак ето, че и той е включен в този подвиг.
Джагътският тиран се изправи и видя висока, загърната в мрак фигура, извисила се от коритото на потока. Обърна се към приближаващото се привидение и викна:
— За Гуглата ми напомняш. Нима Странникът на Смъртта все още е жив? — Навъси се. — Но не. Нищо не усещам от теб. Ти не съществуваш.
— Може би — отвърна фигурата с дълбок тих глас, намекващ за съжаление. — Но ако е така — продължи той, — значи не съществуваш и ти. И двамата сме от миналото, джаг. — Фигурата спря на петнайсет стъпки от Раест и покритата й с гугла глава се извърна към дракона. — Нейният господар очаква появата ти, джаг, ала чака напразно, и затова трябва да ни благодариш. Той, виж, би нанесъл смърт, от която избавление няма, дори за същества като теб.
Главата се обърна и мракът под гуглата изгледа отново Тирана.
— Тук, в съня на един смъртен, ние носим край на съществуванието ти.
— В този век няма никой, който да може да ме надвие — изсумтя Раест.
Фигурата се изсмя с гробовен грохот.
— Глупак си ти, Раест. В този век дори един смъртен може да те убие. Приливът на игото се е обърнал. Сега боговете са роби, а смъртните са наши господари… макар да не го знаят.
— Е, значи си бог? — Раест се навъси. — Щом е така, дете си ти за мене.
— Бях някога бог — отвърна фигурата. — Почитаха ме като К’рул и външният ми образ беше Обелискът. Създателят на пътища съм аз — значение намираш ли в тая древна титла? Раест отстъпи назад и вдигна отсечените си длани.
— Невъзможно — изхриптя гласът му. — Та ти пое в Селенията на Хаоса… върна се там, където си роден — теб вече те няма между нас…
— Както казах, нещата се промениха — отвърна кротко К’рул. — Имаш избор, Раест. Онос Т’уулан може да те унищожи. Не си способен да разбереш какво означава името на Меча — нему няма равен на света. Можеш позорно да паднеш под оръжието на един Имасс или можеш да ме придружиш, защото в едно си приличаме с теб. Изтекло ни е времето и Портите на Хаоса ни чакат. Какъв е изборът ти?
— Ни едното, ни другото, Древни. — С тих и кух смях Раест се срина и разбитото му тяло се пръсна.
К’рул килна глава.
— Друго тяло ли си намери?
Круппе извади носната си кърпа и каза:
— Леле.
Калам махна рязко с ръка и Паран се сниши. Устата на капитана беше пресъхнала. Нещо сбъркано имаше в тази градина. Зачуди се дали не е само от умората, която изпитваше. Самият въздух на градината дразнеше сетивата му. Стори му се, че вижда как тъмнината пулсира, а и направо вонеше на гнило.
Калам посегна за ножовете си. Паран се напрегна, но не можа да види нищо освен убиеца. Дърветата бяха твърде много и нагъсто, а светлината бе твърде оскъдна. Някъде напред примигваха фенери, а хората се бяха струпали на терасата. Но цивилизацията изглеждаше на хиляди левги. Капитанът имаше чувството, че е попаднал сред някакво първично присъствие, което бавно и тежко дишаше около него.
Калам му даде знак и Паран се шмугна в сенките вдясно. Присви се и запристъпва безшумно към мястото, където допреди няколко мига стоеше убиецът. Пред тях като че ли имаше някаква поляна или сечище. Не можеше обаче да е сигурен, нито можеше да забележи нещо нередно. Но усещането за нещо сбъркано се бе усилило и го глождеше в черепа. Направи още една крачка. В средата на поляната имаше нещо — издялан блок, като олтар, а пред него стоеше дребна жена, почти като призрак в тъмното. Беше с гръб към Паран.
Само миг след това зад нея се озова Калам и ножовете блеснаха в ръцете му. Той вдигна ръце и замахна.
Движението на жената бе мълниеносно — единият й лакът се заби в корема на убиеца, тя се извъртя и коляното й се стовари в слабините му. Калам изрева, залитна назад и тупна тежко на земята.
С меч в ръце Паран се втурна на поляната.
Жената го видя и изхленчи уплашено:
— Не! Моля ви!
Момичешкият глас го спря. Калам се надигна и изпъшка.
— По дяволите, Сори. Не очаквах да те видя. Бяхме решили, че си мъртва.
Жената изгледа боязливо приближаващия се Паран, после попита Калам:
— Би трябвало да ви познавам, нали? — И щом Паран се приближи, вдигна уплашено ръка и отстъпи крачка назад. — Но… аз ви убих! — Простена и падна на колене. — Вашата кръв е на ръцете ми! Помня го!
Гняв лумна в душата на Паран. Той вдигна меча и застана над нея.
— Почакай! — изсъска Калам. — Задръж, капитане. Тук нещо не е наред.
С огромно усилие убиецът се надигна и понечи да седне на каменния блок.
— Недейте! — извика момичето. — Не го ли усещате?