Лунните градини

Раест беше извадил от битката два от черните дракони. Останалите два кръжаха високо в небето, а Силана Червенокрилата бе отлетяла и се бе скрила зад хълма. Джагътският тиран знаеше, че страда — мощта на неимоверната й жизнена сила изтичаше.

— А сега — процеди той през раздраните си устни, — тя ще умре.

Плътта на Раест бе разкъсана от злата мощ на драконите, мощ, която кипеше от челюстите им като огнен дъх. Крехките му жълти кости бяха изпотрошени. Единственото, което все още го държеше прав и му даваше сила да се движи, бе неговият Лабиринт Омтоуз Феллак.

След като Финнест се озовеше в ръцете му, щеше да възобнови това свое тяло, да го изпълни с живеца на здравето. И той бе близо до целта си. Още една редица хълмове и градските стени щяха да се видят, и единственото, което щеше да остане между Раест и още по-голямата му мощ, щяха да са градските укрепления.

Битката бе опустошила хълмовете, всичко бе изпепелила в смъртоносния сблъсък на Лабиринти. И Раест бе изтласкал драконите. Слушал бе писъците им на болка. Със смях бе изхвърлил облаци пръст и камъни в небесата, за да ги заслепи. Въздухът бе запалил на пътя на техния полет. Облаците бе изпълнил с огън. Чувстваше колко е хубаво да е жив отново.

Вървеше и продължаваше да превръща земята наоколо в пустош. Само с едно рязко извиване на главата си бе срутил каменния мост над широката плитка река. Там бе имало стражева постройка и войници с железни оръжия — странни същества, по-високи от Имасс, ала той бе усетил, че лесно може да ги пороби. Само че точно тези хора Раест унищожи, та да не го разсейват в битката му с драконите: Беше срещнал още един, облечен като тях и яхнал кон. Уби и мъжа, и коня, подразнен от натрапчивата им поява.