Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Срещнахме се с Майстора на Гилдията. Прие договора.
— Къде ли щяхме да сме, ако я нямаше алчността — изсумтя Уискиджак.
— Току-що забелязах нещо — намеси се Бързия Бен. — Главоболието ми спря. Изкушавам се да привлека Лабиринта си, сержант. Да видя каквото мога.
Уискиджак помисли за миг и каза:
— Давай.
Бързия Бен се скри в сянката на една мраморна колона.
Някакъв старец със страховита маска вървеше право към тях. После една едра дебела жена с наргиле се приближи до стареца. Слугата й я следваше на стъпка зад нея. Дебеланата издуха облак дим и повика стареца.
В следващия миг нощта се пръсна от вълната енергия, изригнала като гейзер между Уискиджак и Паран, и порази стареца в гърдите. Мечът на сержанта се озова в ръката му, той се обърна, а взводният му чародей, завихрил магията си в бесен въртоп, го бутна настрани и се затича към жената.
— Не! — изкрещя Бързия Бен. — Пази се от него!
Паран също бе извадил меча си и оръжието запищя, изпълнено сякаш с ужас.
Зверски гневен рев разцепи въздуха и старецът се обърна вихрено. Пламналите му очи се спряха върху жената и ръката му се вдигна. Рукналата от нея сива като шиста сила изпращя във въздуха.
Замръзнал, невярващ, Уискиджак гледаше как Бързия Бен се хвърля върху жената. Двамата се сблъскаха със слугата и тримата рухнаха на земята един върху друг. Кипящият поток енергия проряза слисаната тълпа — подпалваше всеки, когото докоснеше, и на мястото му оставаше само бяла пепел. Връхлитащата вълна се разклони, като помиташе всичко по пътя си. Сринаха се дървета, камък и мрамор избухнаха сред облаци прах. Гинеха хора, хвърчаха крайници, овъглени трупове рухваха сред рукналата кръв. Стълб енергия изригна бясно към нощното небе, обвит от плътен облак. Друг разтресе имението с оглушителен грохот. Трети запълзя към Паран, който тичаше към стареца. Силата порази меча и той изчезна — заедно с Паран.
Сержантът пристъпи колебливо напред и в този момент нещо тежко го перна по рамото, той залитна и чу как дясното му коляно изпука.
Усети раздиращата се плът и кожа, докато падаше. Мечът му издрънча на камъните. Болката го прониза.
Миг след това две ръце го стиснаха за наметалото.
— Хванах те! — изръмжа Фидлър.
Уискиджак изрева от болка. Сапьорът го повлече по каменната настилка. После тъмнината го обгърна и всичко свърши.
Бързия Бен бе затиснат и в първия миг не можа да си поеме дъх. После ръцете на жената натиснаха раменете му, тя се оттласна от него, надигна се и извика на стареца:
— Мамът! Аникалет араест!
Бързия Бен се облещи, усетил вълната на сила, напираща през тялото й. Въздухът изведнъж замириса тежко на горска пръст.
— Араест! — изрева тя и силата изригна от нея в яростен тласък.
Бързия Бен чу как Мамът изкрещя от болка.
— Пази се, чародей! — обърна се към него жената. — Той е обсебен от Джагът!
— Знам — изръмжа той, обърна се по корем и се надигна на ръце и колене. Видя, че Мамът лежи на земята и маха немощно с ръка. Погледът на чародея се плъзна натам, където бе стоял Уискиджак. Колоните около фонтана бяха изпопадали, а сержанта го нямаше никакъв. Всъщност не се виждаше никой от взвода. По терасата на грозни купища се въргаляха рухнали тела. Всички оцелели бяха избягали.
— Мамът се съвзема — каза отчаяно жената. — Нищо не ми остана, чародей. Трябва да направиш нещо, нали?
Той я зяпна.
Паран залитна, подхлъзна се в калта и се изтърколи по обраслия с гъст ракитак бряг. В небето над него изтрещя гръм. Той се надигна. Мечът Шанс, нажежен, стенеше в ръката му. Наляво от него се простираше плитко езеро, свършващо при далечните, засияли в смътно зелено планински ридове. Надясно блатата продължаваха оттатък хоризонта. Въздухът беше хладен, наситен със сладникавата миризма на гнило и торф.
Той треперливо пое дъх и загледа бушуващата над него буря. Облаците, тъмни и гърчещи се в предсмъртна агония, мятаха зъбати мълнии. Вдясно от него отекна грохот и той рязко се обърна. На около хиляда крачки се бе появило нещо. Капитанът примижа. Издигаше се над блатните треви като оживяло дърво, чворесто и черно, дърпаше от влажните недра корените си и ги мяташе настрани. Появи се още една фигура и застъпва гъвкаво около него — държеше кафяв нащърбен меч. И явно отстъпваше, докато чворестото, наподобяващо човешка фигура туловище бълваше към нея зловонни вълни сила. Приближаваха се към него.