Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Стигна до една голяма къща, охранявана от десетина войници, спря и слезе от коня. С изключение на единия, който явно беше командир, броните им бяха без никаква украса. Шлемовете им наподобяваха глави на скакалци. Два звяра с набръчкана кожа, с три очи и роговидни човки вместо уста стояха от двете страни на портата, клекнали като присвити за скок жаби; войниците, застанали край тях, имаха рисунка на три очи върху гръдната си броня. Фейн изгледа знамето със синия ръб, веещо се над покрива — ястреб с разперени криле, стиснал в ноктите си мълнии — и се изкикоти наум.
От къщата от другата страна на улицата излизаха и влизаха жени, жени, свързани със сребърни каишки, но той не им обърна внимание. Беше научил за дамане от селяните. Можеха да му послужат за нещо по-късно, но не и сега.
Войниците го гледаха, особено командирът им, чиято броня беше боядисана в златисто, червено и зелено. Фейн се поклони ниско и каза мазно:
— Ваши благородия, нося нещо, което би могло да заинтересува вашия височайши лорд. Уверявам ви, той ще поиска да го види, както и мен, лично. — И посочи товара си, който все още бе увит в шареното одеяло, в което хората му го бяха намерили.
Командирът го изгледа от глава до пети.
— Говориш като чужденец за тази земя. Положил ли си клетвите?
— Подчинявам се, очаквам и служа — отвърна гладко Фейн.
Всеки, когото бе разпитвал, говореше за клетвите, въпреки че никой не беше разбрал за какво се отнасят. Щом тези хора искаха клетви, той беше готов да се закълне във всичко. Отдавна беше загубил сметката на всички клетви, които беше изрекъл в живота си.
Командирът даде знак на двама от хората си да проверят какво има под одеялото. Изненаданите им пъшкания от неочакваната тежест преминаха в ахкане, когато разгърнаха вързопа. Командирът също зяпна златната ракла, обкована със сребърни шарки, а после погледна Фейн и каза:
— Този дар е подходящ за самата императрица. Ще влезеш с мен.
Един войник грубо претърси Фейн, но той издържа това покорно, още повече че забеляза, че и командирът и другите двама войници, които понесоха раклата, предадоха мечовете и камите си преди да влязат. Всичко, което можеше да научи от тези хора, колкото и дребно да беше, можеше да му помогне, макар да беше напълно уверен в своя план. Той винаги си беше уверен, но най-много там, където лордовете се бояха от нож на убиец сред собствените им подчинени.
След като минаха през портата, командирът го изгледа намръщено и за миг Фейн се зачуди защо. „Разбира се. Заради зверовете.“ Каквото и да представляваха те, със сигурност не бяха по-страшни от тролоците и изобщо не можеха да се сравнят с мърдраал, а той изобщо не се беше стреснал от тях. Сега вече беше много късно да се прави на уплашен. Но сеанчанецът не каза нищо и го поведе навътре в сградата.
И така, Фейн изведнъж се намери с лице, забито в пода, в стая без никакви мебели с изключение на параваните, скриващи стените, докато командирът докладваше на височайшия лорд Тюрак за него и дара му. Слуги донесоха маса, на която поставиха раклата, за да не се налага на височайшия лорд да става — единственото, което Фейн можеше да види, бяха ситнещите им по пода пантофи и краката на масата. Но той можеше да чака търпеливо. Все щеше да дойде време, когато не той щеше да се кланя.
След това войниците бяха освободени и му казаха да се изправи. Фейн се подчини бавно, оглеждайки едновременно и височайшия лорд с бръснатата му глава, синия маникюр и копринената му синя роба, извезана на цветенца, и мъжа, който стърчеше до него — с наполовина обръсната русолява коса, вързана на дълга плитка. Беше сигурен, че човекът в зеленото облекло е слуга, колкото и важен да е постът му; но слугите могат да бъдат полезни, особено ако са ценени високо от своите господари.
— Великолепен дар. — Погледът на Тюрак се вдигна от раклата към Фейн. От височайшия лорд лъхаше на рози. — Но все пак въпросът сам идва на устата: как човек като теб се е сдобил с това, за което мнозина изобщо не биха могли да си мечтаят? Да не би да си крадец?