Повелител на сенките [bg]

— Кит…

Нещо хладно го докосна по слепоочието, отметна косата му назад. Обгръщаха го сенки, сенки, в които виждаше лица, познати и непознати: лицето на жена с бледа коса, чиито устни оформяха думите на песен; лицето на баща му, сърдитата физиономия на Барнабас Хейл; Тай, който го гледаше през ресници, гъсти и черни като саждите, покриващи лондонските улици в роман на Дикенс.

— Кит.

Хладният допир се превърна в потупване. Клепачите му се повдигнаха и таванът на лечебницата в Лондонския институт изплува над него. Разпозна странното петно от изгорено във формата на дърво върху стената, гледката към покривите навън, вентилатора, който се въртеше лениво над главата му.

И надвесени над него — две разтревожени, синьо-зелени очи. Ливи, чиято коса падаше надолу в разчорлени къдрици. Тя въздъхна от облекчение, когато Кит се намръщи.

— Съжалявам. Магнус каза да те събуждаме на всеки няколко часа, за да се уверим, че сътресението ти не се влошава.

— Сътресение? — Кит си спомни покрива, дъжда, Гуин, Даяна, покритото с небе облаци, отдалечаващи се от него, докато той падаше. — Как съм получил сътресение? Бях си добре.

— Очевидно се случва. Хората си удрят главата и не си дават сметка, че е сериозно, докато не припаднат.

— Тай? — Понечи да седне, което се оказа грешка. Черепът го болеше така, сякаш някой го беше цапардосал със сопа. Откъслечни спомени пробягаха от вътрешната страна на клепачите му: елфите в ужасяващите им бронзови доспехи. Бетонната площадка край реката. Убедеността, че ще умрат.

— Ето. — Ръката й се обви около тила му, за да го подкрепи, и в зъбите му се чукна ръбът на нещо хладно. — Изпий това.

Кит преглътна. Заля го мрак и болката си отиде. Отново чу някой да пее, в най-дълбоката част на всичко, което беше забравил. Историята, че те обичам, тя няма край.

Когато отново отвори очи, свещта край леглото му беше угаснала. В стаята обаче не беше тъмно — Тай седеше до леглото му с рунически камък в ръка и гледаше въртящите се перки на вентилатора.