Повелител на сенките [bg]

Кит кимна.

— Всички се опитват да ме защитят — рече Тай. — Джулиън се опитва да ме защити от целия свят. Ливи се опитва да ме защити от всяко разочарование. Не искаше да знам, че ти може да си отидеш, но аз го знам от самото начало. На Джулс и Ливи им е трудно да осъзнаят, че съм пораснал. Че може би разбирам, че някои неща са временни.

— Имаш предвид мен — каза Кит. — Че аз съм нещо временно.

— Ти решаваш дали да останеш, или да си тръгнеш. В Лаймхаус си помислих, че може би ще си тръгнеш.

— Ами ти? — попита Кит. — Мислех, че ще отидеш в Сколоманса. Мен никога няма да ме приемат. Нямам дори най-основна подготовка.

Кит остави чашата с вода. Тай начаса я взе и започна да я върти в ръцете си. Беше направена от млечно стъкло, грапаво отвън, и като че ли му харесваше да го докосва.

Не казваше нищо и в това мълчание Кит си помисли за слушалките му, за музиката в ушите му, за прошепваните думи и начина, по който докосваше нещата с такава пълна съсредоточеност: гладки камъни, грапаво стъкло, коприна и кожа, лен. На света имаше такива, които смятаха, че хора като Тай правеха тези неща без никаква причина… защото бяха необясними. Повредени.

Кит усети как в гърдите му се надига гняв. Как бе възможно да не разбират, че за всичко, което Кит прави, си има причина? Ако сирената на някоя линейка пищи в ушите ти, ги запушваш. Ако нещо те удари, се навеждаш, за да се предпазиш.

Ала не всички чуваха и усещаха нещата по един и същи начин. Тай чуваше всичко два пъти по-силно и по-бързо от всеки друг. Слушалките и музиката, усещаше Кит, бяха нещо като буфер: те притъпяваха не само останалите звуци, но и чувствата, които в противен случай биха били твърде интензивни. Защитаваха го от нараняване.

Кит не можеше да не се зачуди какво ли бе да живееш толкова наситено, да усещаш нещата толкова силно, да виждаш как светът се къпе в прекалено ярки цветове и прекалено ярки шумове. Когато всеки звук и усещане са усилени до краен предел, логично бе да търсиш спокойствие, като насочиш цялата си енергия към нещо малко, което би могъл да овладееш — стиска телчета за почистване на тръби, които да разплетеш, грапавата повърхност на стъкло между пръстите ти.

— Няма да те убеждавам да не ходиш в Сколоманса, ако това е, което искаш — рече Кит. — Ще ти кажа обаче, че другите невинаги се опитват да те защитят или си мислят, че са наясно кое е най-доброто за теб. Понякога просто знаят, че ще им липсваш.

— Ще липсвам на Ливи…

— Ще липсваш на цялото си семейство — заяви Кит. — И на мен.

Беше мъничко като да пристъпи от ръба на канара, много по-страшно от която и да било измама, с която бе помагал на баща си, от който и да било долноземец или демон, който бе срещал някога. Тай вдигна изненадан поглед, забравил чашата в ръцете си. Беше се изчервил. Виждаше се съвсем ясно върху бледата му кожа.

— Ще липсвам и на теб?

— Да — отвърна Кит. — Но както казах, не искам да те спирам да отидеш, ако наистина искаш…