![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Обещавам, Джени. Няма да има кръвопролития в салона.
Тя изсумтя и рече, но без яд:
— Дървена глава. Ще изпратя Джанет с кашата ти. — И излезе сред вихър от поли и фусти.
— Тя Донас ли каза? — попитах, като гледах смаяна след нея. — Не може да е същият кон, който взе от Леох!
— О, не. — Джейми отпусна глава назад и ми се усмихна. — Това е неговият внук — или поне един от тях. Кръстихме го на него.
Облегнах се на дивана, като леко опипах ръката му от рамото.
— Боли ли? — попитах, защото видях, че примигва, когато го докоснах на няколко сантиметра над раната. Така е по-добре; предния ден болката започваше от по-високо.
— Не много. — Махна клупа и плахо се опита да протегне ръка, като кривеше лице. — Не мисля, че ще мога да правя скоро челна стойка обаче.
Засмях се.
— Да, сигурно. — Поколебах се и попитах: — Джейми… този Хорбат. Наистина ли не мислиш, че…
— Не мисля — рече категорично. — А дори да мислех, пак си искам първо закуската. Няма да ме убиват на празен стомах.
Пак се засмях, малко успокоена.
— Ще ида да ти я донеса.
Когато излязох в коридора обаче, зърнах някакво движение през един от прозорците и спрях да огледам. Беше Джени, с наметало и качулка, вървеше към обора. Обзета от внезапен импулс, аз взех едно наметало от закачалката в коридора и се втурнах след нея. Трябваше да си поговоря с Джени Мъри и това можеше да е най-добрият ми шанс да я хвана сама.
Настигнах я точно пред обора; тя чу стъпките ми и се обърна стресната. Огледа се бързо, но видя, че сме сами. Осъзнала, че няма как да избегне сблъсъка, тя изправи рамене под вълненото наметало и вдигна глава, за да срещне очите ми.
— Мислех, че ще е най-добре да кажа на Младия Иън да разседлае коня — рече тя. — После щях да ида до избата да взема лук за питата. Ще дойдеш ли с мен?
— Да. — Завих се добре с наметалото срещу зимния вятър и я последвах към обора.
Вътре беше топло, или поне в сравнение със студа навън, тъмно и изпълнено с приятните миризми на коне, сено и тор. Спрях за миг да свикнат очите ми със сумрака, но Джени тръгна по централната пътека, стъпките ѝ бяха леки по камъните.
Младия Иън се бе проснал на копа прясна слама; седна и примигна при шума от приближаването ѝ.
Джени погледна към яслата, където един дорест кон с благи очи кротко дъвчеше слама, необременен от седло или оглавник.
— Не ти ли казах да приготвиш Донас? — попита тя остро.
Младия Иън се почеса по главата, леко смутен, и се изправи.
— Да, мамо, каза — рече той. — Но не мисля, че си струва времето да го оседлавам, само за да го разседлавам отново.
Джени се втренчи в него.
— О, тъй ли? И защо си толкоз сигурен, че няма да има нужда.
Младия Иън сви рамене и ѝ се усмихна.
— Мамо, знаеш не по-зле от мен, че чичо Джейми няма да избяга от нищо, камо ли от чичо Хобарт. Нали? — добави внимателно.
Джени погледна сина си и въздъхна. После неохотна усмивка озари лицето ѝ и тя се протегна и отметна от лицето му гъстата рошава коса.
— Да, малки Иън. Знам. — Ръката ѝ се задържа на румената му буза, после се отпусна. — Върви в къщата тогава и закуси пак с чичо си — рече тя. — С леля ти ще идем в избата. Но ела веднага да ме повикаш, ако господин Хобарт Макензи дойде, нали?
— Добре, мамо — обеща той и се изстреля към къщата, пришпорван от мисълта за храна.
Джени го гледаше как се движи с тромавата грация на новоизлюпена чапла и поклати глава с усмивка.
— Сладко дете — каза тя. После си спомни обстоятелствата и се обърна решително към мен. — Хайде, ела. Сигурно искаш да говориш с мен, нали?
И двете не продумахме, докато не стигнахме в тихото светилище на избата. Тя беше малка, вкопана под къщата, и миришеше на дълги плитки чесън и лук, които висяха от мертеците, усещаше се сладкият аромат на сушени ябълки и влажната, землиста миризма на картофи, разстлани като буцести кафяви килими по рафтовете на стените.
— Помниш ли как ми каза да сея картофи? — попита Джени, като прокара леко ръка по тях. — Голям късмет беше; защото те ни поддържаха живи не само една зима след Калоден.
Помнех, разбира се. Бях ѝ казала, докато стояхме в студената есенна нощ и щяхме да се разделяме — тя да се върне при новороденото си бебе, а аз да търся Джейми, беглец, заплашван от смъртна присъда. Намерих го и го спасих — явно бях спасила и Лалиброх. А тя се бе опитала да даде всичко това на Лери.
— Защо? — попитах тихо, накрая. Тя се беше навела и късаше лук от дългата висяща плитка, като чупеше сухите стъбла от нея и хвърляше главите в кошницата си.