Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Малката й ръка изпърха в моята като умираща птица.
— Видях как Елизабет се закле — подхванах аз. Готвех се да й кажа най-щадящата лъжа, която можех да съчиня. Но вместо това не устоях и й казах истината — внимателно, сякаш Зрението изричаше истината чрез мен. — Мери, тя няма да я запази. Но ще направи нещо по-добро от това да я запази. Надявам се, че можете да разберете това сега. Тя ще стане по-добра като кралица, отколкото е като жена. Ще научи народа на тази страна, че всеки мъж и жена трябва да се съобразява със собствената си съвест, трябва сам да намери път към Бога. И ще доведе тази страна до мир и благоденствие. Вие направихте най-доброто, което можехте да направите за народа на тази страна, и имате добра наследница. Елизабет никога няма да бъде жената, която бяхте вие, но ще бъде добра кралица на Англия, знам това.
Тя повдигна леко глава, клепачите й изпърхаха и се отвориха. Погледна ме с прямия си честен поглед още веднъж, а после затвори очи и остана да лежи неподвижно.
Не останах да видя как слугите се втурват към Хатфийлд. Опаковах торбата си, хванах Дани за ръка и се качих на една лодка надолу по реката до Грейвзенд. Носех писмото на негова светлост, което трябваше да покажа на капитана на кораба, и той ми обеща койка веднага щом потеглят. Изчакахме ден-два, а после Дани и аз се качихме на малкия кораб и отплавахме за Кале.
Дани беше възхитен от кораба, от движещата се палуба под краката си, от плискането и разбиването на вълните, скърцането на платната и крясъка на чайките.
— Море! — възклицаваше той отново и отново. Хвана лицето ми в двете си ръчички и се вгледа в мен с огромните си тъмни очи, копнеещ да ми покаже огромното си възхищение. — Море. Мамо! Море!
— Какво каза? — възкликнах, удивена. Никога преди не беше изричал името ми, очаквах, че ще ме нарече „Хана“. Не бях помисляла — предполагам, че трябваше да ми хрумне — но никога не бях помисляла, че ще ме нарече „мамо“.
— Море — повтори той послушно, и се заизвива, за да го пусна на земята.
Кале беше различен сега, с пробива в градските стени, изпоцапани с черен катран от обсадата, камъните — потъмнели от дима на пожара. Лицето на капитана беше мрачно, когато влязохме в пристанището и видяхме английските кораби, опожарени там, където бяха завързани на котва — до пристанищната стена, подобно на безброй еретици на кладата. Той пусна котва с военна прецизност и спусна подвижния мост с предизвикателна твърдост. Взех Дани на ръце, слязох по подвижния мост и влязох в града.
Струваше ми се, че сънувам, докато вървях към руините на стария си дом. Виждах улици и къщи, които познавах; но от някои от тях липсваха стените или покривите, а къщите със сламени покриви бяха платили ужасна дан: бяха почти разрушени.
Не исках да слизам до улицата, където някога живеехме аз и съпругът ми, страхувах се от онова, което можех да намеря. Ако къщата ни още стоеше, а майка му и сестрите му бяха още там, не знаех как да се помиря с тях. Ако срещнех майка му и тя още ми се гневеше и поискаше да ми отнеме Дани, не знаех какво щях да кажа или направя. Но ако тя беше мъртва, а къщата на Даниел — разрушена, щеше да бъде още по-лошо.
Вместо това се качих заедно с капитана и въоръжения страж до крепостта под бялото знаме на примирието. Очакваха ни: командирът се показа доста любезен и заговори с капитана на бърз френски. Капитанът спря, разбирайки може би една дума от три, а после се наведе напред и каза много високо и бавно:
— Дойдох за английските мъже, каквото беше споразумението, според условията, и ги очаквам незабавно.
Когато не получи отговор, повтори думите си, малко по-рязко.
— Капитане, бихте ли желали да говоря от ваше име, аз мога да говоря френски? — предложих.
Той се обърна към мен с облекчение:
— Можете ли? Това вероятно ще помогне. Защо не ми отговаря този глупак?
Пристъпих малко напред и се обърнах към командира на френски:
— Капитан Гатинг поднася извиненията си, но не може да говори френски. Мога да ви превеждам. Аз съм мадам Карпентър. Дойдох за съпруга си, за когото е платен откуп, а капитанът идва за другите мъже. В пристанището ни чака кораб.
Той се поклони леко:
— Задължен съм ви, мадам. Мъжете са събрани и готови. Първи ще бъдат освободени цивилните граждани, а след това войниците ще слязат на пристанището. Оръжията няма да им бъдат върнати. Постигнато е споразумение за това.
Преведох на капитана и той ме погледна намръщено.
— Трябва да получим обратно оръжията — каза той.