Шутът на кралицата

Обратното пътуване към двореца Сейнт Джеймс беше студено и дълго, но малкото телце на Дани, който яздеше пред мен, беше топло, и понякога го чувах как възторжено запява някоя песничка.

Яздех мълчаливо, потънала в мисли. Краят на пътуването ми, когато щях да видя кралицата, се изправяше все по-ясно пред мен. Все още не знаех какво щях да й кажа. Все още не знаех какво бях видяла, нито какво да съобщя. Елизабет вдигна дясната си ръка и положи клетвата, която бе поискана от нея, ролята й беше изпълнена. Сега аз трябваше да преценя дали е била искрена или не.

Когато стигнахме в двореца, във входната зала цареше потискаща тишина, малцината стражи играеха карти, светлината на огъня потрепваше, факлите догаряха. Уил Сомърс беше в приемната на кралицата, заедно с още половин дузина други, главно платени дворцови служители и лекари. Нямаше приятели или любящи родственици, чакащи да видят кралицата, молещи се за нея в болестта й. Тя вече не беше любимката на Англия, и залата кънтеше от пустота.

Дани забеляза Уил и затича към него.

— Влез — каза Уил. — Тя питаше за теб.

— По-добре ли е? — попитах с надежда.

Той поклати глава:

— Не.

Предпазливо отворих вратата към личния й кабинет и влязох. Две от дамите й седяха до огнището, клюкарствайки с наслада, вместо да се грижат за нея. Скочиха виновно, когато влязохме.

— Тя не искаше никого до себе си — каза една от тях отбранително на Джейн Дормър. — И не спира да плаче.

— Е, дано и ти лежиш сама, разплакана и лишена от грижи някой ден — изсъска й Джейн, двете ги подминахме и влязохме в спалнята на кралицата.

Тя се беше свила на леглото като малко момиченце, косата й бе разпиляна в облак около лицето. Не обърна глава при звука от отварянето на вратата: беше дълбоко потънала в скръбта си.

— Ваше величество? — каза Джейн Дормър: гласът й потрепери.

Кралицата не помръдна, но чухме как тихите откъслечни ридания продължават, равномерни като биене на сърце, сякаш плачът, подобно на пулса, се беше превърнал в признак на живот.

— Аз съм — каза Джейн. — И шутът Хана. Върнахме се от посещението при принцеса Елизабет.

Кралицата въздъхна много дълбоко и уморено обърна глава към нас.

— Тя положи клетвата — каза Джейн. — Закле се, че ще задържи страната в лоното на истинската вяра.

Пристъпих до леглото и взех ръката на кралица Мери. Беше малка и лека като на дете, от нея не беше останало нищо. Тъгата я бе изхабила и превърнала на прах, който можеше да бъде отвян от вятъра. Спомних си как беше влязла в Лондон в опърпаните си червени дрехи, с грейнало от надежда лице, и за куража й, когато се обърна срещу великите лордове на кралството и ги победи в собствената им игра. Спомних си каква радост изпитваше заради съпруга си, и как копнееше за дете, което да обича, син за Англия. Спомних си за неотклонната й преданост към паметта на майка й и нейната любов към Бог.