Зимата на 1558
Лорд Робърт пристигна в двора със съветниците на кралицата, за да настоява пред нея да подпише завещанието си и да посочи наследника си. Всички членове на съвета бяха посетили Хатфийлд предишния месец, всичките им съвети към кралица Мери се диктуваха от бъдещата кралица.
— Тя е твърде болна, за да приема когото и да било — каза рязко Джейн Дормър.
Двете с нея стояхме рамо до рамо на вратата за покоите на кралицата. Лорд Робърт ми намигна, но аз не се усмихнах в отговор.
— Това е неин дълг — каза внимателно лорд-канцлерът. — Тя трябва да изготви завещание.
— Тя го направи — каза рязко Джейн. — Преди да се оттегли в очакване да роди последния път.
Лорд-канцлерът поклати глава и придоби смутено изражение.
— Тя посочи детето си за наследник, а краля — за регент — каза той. — Но дете нямаше. Сега тя трябва да посочи принцеса Елизабет, без да определя регент.
Джейн се поколеба, но аз останах твърда.
— Твърде болна е — заявих. Беше вярно: кралицата кашляше и изхвърляше черна жлъчка, не беше в състояние да лежи, тъй като тя изпълваше устата й. Освен това не исках да я видят болна и прикована на легло, все още страдаща за съпруга си, от поражението, което Елизабет беше нанесла на надеждите й.
Лорд Робърт ми се усмихна, сякаш разбираше всичко това.
— Мистрес Карпентър — каза той. — Вие знаете. Тя е кралица. Не й се полагат спокойствието и усамотението на една обикновена жена. Тя знае това, ние знаем това. Тя има дълг към страната си и вие не бива да заставате на пътя й.
Поколебах се, и те забелязаха това.
— Отдръпнете се — каза херцогът, Джейн и аз се дръпнахме неохотно назад и ги пуснахме да влязат при кралицата.
Те не се забавиха дълго, а след като си отидоха, влязох да видя кралицата. Тя лежеше подпряна на възглавниците си, до нея имаше купа, в която да се стича черната жлъчка, която избликваше от устата й, щом се закашляше, кана със сок изстискани лимони и захар, за да прогонва горчивия вкус, и една прислужница. Но никой друг. Беше по-самотна от просякиня, която умираше, раздирана от кашлица, на прага на някой непознат.
— Ваше величество, изпратих писмото до съпруга ви — казах тихо. — Дай Боже да го прочете и да се върне у дома при вас, и все пак да прекарате весела Коледа с него.
Кралица Мери дори не се усмихна на картината, която нарисувах.
— Няма да се върне — каза тя с безразличие. — А и аз бих предпочела да не го виждам как ме подминава и поема към Хатфийлд.
Тя се закашля и притисна парче плат към устата си. Прислужницата пристъпи напред, взе го от нея, поднесе й купата, а после я отдръпна.
— Имам друга задача за теб — каза кралицата, когато успя да проговори отново. — Искам да отидеш с Джейн Дормър в Хатфийлд.
Чаках.
— Поискай от Елизабет да се закълне в безсмъртната си душа, че ако наследи кралството, ще запази истинската вяра — каза тя: гласът й едва се долавяше, но думите й звучаха твърдо както винаги.
