Шутът на кралицата

— Какви доказателства в суматохата след битката? — попитах объркано.

— Все някой щеше да те потърси — каза той. — Ако беше загинала, щяха да намерят тялото ти.

Размърдах се неловко. Даниел дойде при мен и протегна ръце.

— Дан’ил горе! — нареди той.

— Чакай малко — казах разсеяно. Обърнах се отново към лорд Робърт. — Виждате ли, ако някой му е казал, че съм заминала с вас…

— Тогава ще знае, че си жива, и къде да те намери — каза той логично. После спря и се плесна по челото. — Госпожице-момче, правила си ме на глупак през цялото време. Отчуждила си се от него, нали? И се страхуваш да не си помисли, че си избягала с мен? И няма да дойде за теб, защото те е отхвърлил? А пък сега ти не искаш мен, а искаш него, но имаш само неговия син… — Той млъкна насред изречението, осенен от внезапно съмнение. — Той наистина е син на съпруга ти, нали?

— Да — казах упорито.

— Твой ли е? — попита той: някакво чувство го предупреждаваше, че някъде наблизо се крие лъжа.

— Да — казах без колебание.

Лорд Робърт се изсмя високо.

— Бога ми, момиче, наистина си глупачка. Не си го обичала, докато не си го загубила.

— Да — признах през стиснати зъби.

— Е, повече жена, отколкото глупачка — каза той честно. — Бих казал, че жените обичат мъжете най-много, когато са ги изгубили или не могат да ги имат. Е, толкова по-жалко, малък мой шуте. Най-добре да се качиш на някой кораб и да отплаваш при своя Даниел колкото можеш по-скоро. Иначе той ще излезе от тъмницата и ще бъде свободен като отлитаща птица, и ти никога няма да го намериш.

— Мога ли да се кача на кораб до Кале? — попитах безизразно.

Той се замисли за миг.

— Не много лесно: но можеш да заминеш с кораба, който ще отведе моите войници у дома. Ще ти напиша бележка.

Той щракна с пръсти да повика един коняр и го изпрати да изтича и да доведе писар с перо и хартия. Когато момчето дойде, той му продиктува три реда, които щяха да позволят на мен и сина ми да се качим свободно на кораба.

Направих му нисък реверанс в знак на искрена признателност.

— Благодаря ви, милорд — казах. — Наистина съм ви дълбоко благодарна.

Той се усмихна с пленителната си усмивка.

— Удоволствието е мое, мой скъпи малки шуте. Но корабът ще отплава след по-малко от седмица. Ще можеш ли да оставиш кралицата?

— Тя отпада бързо — казах бавно. — Именно затова толкова исках да тръгна веднага. Държи се, за да чуе отговора на Елизабет.

— Е, благодаря ти за това сведение, което ми отказа по-рано — каза той.

Прехапах устна, когато осъзнах, че да му кажа, означаваше да кажа на Елизабет, и на онези, които участваха в подготовката на плановете й, кога трябва да е готова да свика армията си, за да предяви претенциите си за трона.

— Нищо лошо не е станало — каза той. — Ние плащаме на половината от нейните лекари, за да ни уведомяват как е.

Джон Дий се приближи.

— Е, успя ли да прозреш в сърцето на принцесата? — попита той тихо. — Можа ли да разбереш дали е била искрена в клетвата си да запази истинската вяра? Вярваш ли, че тя ще бъде католическа кралица?