Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Разбира се, тук не се нуждая от никаква защита.
Сарен също се усмихна, или поне устните му. Сякаш се смееше на нея.
Отвън, след като Бейзъл и Ламгвин я изгледаха колебливо, тя за малко да промени мнението си за придружителите; щеше да го направи, ако не си поговори с вътрешния си глас. Но двамата мъже едва ли щяха да могат да я защитят, ако това се окажеше добре обмислен капан, а да си промени намерението щеше да е проява на слабост. Докато крачеше по каменните коридори със Сарен, определено се почувства слаба — и помен нямаше от кралицата в нея. Не. Навярно щеше да запищи като всеки друг, ако Разпитвачите я натикаха в тъмниците си — е, в тази работа нямаше никакво „може би“; не беше чак такава глупачка, че да си въобрази, че кралската плът е по-различна от тази на другите хора — но дотогава щеше да бъде такава, каквато е. Съвсем съзнателно се постара да укроти пърхащите пеперуди.
Сарен я поведе през един покрит с каменни плочи двор, в който голи до кръста мъже дялаха дървени колове.
— Къде отиваме? — попита тя настоятелно. — Това не е пътят, по който съм минавала до кабинета на лорд капитан-командира. Някъде другаде ли отиваме?
— Превеждам ви по най-краткия път — отвърна сухо Сарен. — Имам по-важни неща, за които трябва да се погрижа от… — Не довърши, нито забави крачка.
Не й оставаше никакъв избор освен да го последва по някакъв коридор, обграден от дълги помещения, пълни с тесни кревати, повечето от тях — запълнени с разсъблечени до кръста, ако не и повече, мъже. Тя задържа очите си приковани в гърба на Сарен, съчинявайки хапливите фрази, с които щеше да изприщи Ниал. После минаха през някаква конюшня, където вонеше тежко на конска пот и тор, а в единия ъгъл някакъв налбантин подковаваше коне, след това тръгнаха по друг коридор с казармени помещения, после по друг, с кухненски помещения от едната страна, от които лъхаше тежка миризма на готвено, и в още един двор… тя се закова на място.
Посред двора стърчеше високо бесило. Три жени и над дузина мъже го изпълваха цялото, с вързани ръце и крака и с клупове на шиите. Някои ридаеха жално; повечето изглеждаха ужасени. Последните двама бяха Торвин Баршоу и Петер, момчето по риза наместо червено-бялото палто, което му бе приготвила. Петер не плачеше, но чичо му — да. Петер изглеждаше прекалено изплашен, за да се сети да заплаче.
— За Светлината! — извика един белоплащ офицер и друг Бял плащ изтласка дълъг лост в края на бесилката.
Капаците по дървения подиум на бесилката се разтвориха с трясък и жертвите пропаднаха. Изпънатите въжета се разлюляха, докато осъдените се давеха в последна глътка за живот, вместо да умрат мигновено със скършен враг. Петер бе един от тях. И с него умря великолепно замисленото й бягство. Сигурно трябваше да помисли повече за него, но мисълта й изцяло беше погълната от проваленото бягство и как да се измъкне от клопката, в която беше попаднала. От клопката, в която бе хваната — и заедно с нея цял Андор.
Сарен я гледаше втренчено: явно очакваше да изпадне в несвяст или да повърне.
— Толкова много наведнъж? — каза тя, горда, че гласът й не трепна. Въжето на Петер най-после бе престанало да трепери и сега само леко се полюшваше. Спасение нямаше.
— Тук бесим Мраколюбци всеки ден — отвърна сухо Сарен. — В Андор може би ги освобождавате с кратко нравоучение. Ние — не.
Мургейз срещна погледа му. Най-късият път? Това значи беше новата тактика на Ниал. Не я изненада, че изобщо не й споменаха за планираното й бягство. Ниал беше твърде хитър за такова нещо. Тя беше негова почетна гостенка, а Петер и чичо му бяха обесени случайно, заради някакво престъпление, нямащо нищо общо с нея. Кой щеше да е следващият, когото щяха да качат на бесилото? Ламгвин или Бейзъл? Лини или Таланвор? Странно но представата за Таланвор с клуп на шията я нарани повече, отколкото представата за Лини. Над рамото на Сарен тя зърна Асунава, на един прозорец, гледащ към бесилката. Гледаше нея. Възможно бе това да е негово дело, не на Ниал. Но това беше без значение. Нямаше да позволи хората й да загинат за нищо. Не можеше да позволи Таланвор да загине.
Тя вдигна подигравателно вежда и каза:
— Ако от това са ви омекнали коленете, предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато съберете сили. — С безгрижен глас, изобщо незасегнат от видяното. Светлина, дано да не повърнеше.
Лицето на Сарен помръкна, той се обърна и закрачи напред. Тя го последва с царствена походка, без да поглежда към прозореца на Асунава, стараейки се да не мисли за бесилото.
Това със сигурност беше най-краткият път, защото в следващия коридор Сарен я поведе нагоре по стръмно стълбище и тя се озова пред залата за аудиенции на Ниал по-бързо, отколкото помнеше да е взимала разстоянието преди. Както обикновено, Ниал не стана и за нея нямаше свободен стол, затова тя се оказа принудена да стои права пред него като някоя молителка. Ниал изглеждаше разсеян; седеше мълчаливо и се взираше в нея, без всъщност да я вижда.