Мъртвите сибирски полета

— Истина? — извика в тая минута сестра Габриела. — Ако Ваше величество благоволи да прочете тия няколко реда, които, струва ми се, и игуменката не ще посмее да отрече, ще научите същността на работата.

Сестра Ана се обърна и видя, че Габриела държи писмото, което преди малко тя беше написала на Бакунин.

— Какво е това? — попита царят. — Какво иска с това писмо да каже милосърдната сестра и какво е съдържанието му?

— Може би това писмо би обяснило къде се намира великата княгиня Хела — каза Габриела.

— Прочетете писмото! — заповяда царят на своя изповедник.

Брат Евстатий погледна писмото и колкото повече четеше, толкова повече се намръщваше.

— Това навярно е ужасно — извика царят. — Аз трябва да узная самата истина.

— Истината е твърде жалка както за нас, така и за тази, която е пред нас, Ваше Величество. Съдържанието на това писмо е равно на смъртната присъда на игуменката.

— За кого е адресирано писмото? — попита царят. — Говорете ми за истинското му съдържание, а не с тия загадки.

— Писмото е адресирано до Михаил Бакунин.

— Не е възможно! До Михаил Бакунин? Главатаря на нихилистите, моя смъртен неприятел? Но кой е, кой е авторът на това писмо, който е във връзка с Михаил Бакунин?

— Аз съм, Ваше Величество. — Сестра Ана се приближи към царя, а той се отдръпна няколко крачки назад.

— И вие се решавате да ми кажете откровено това, игуменко, без да се помъчите да отхвърлите ужасното обвинение? Навярно вие не знаете кой е Михаил Бакунин? Отговорете ми, че не познавате смъртния ми неприятел!

Сам царят желаеше да й посочи пътя на извинението, но тя беше достатъчно горда, за да скрие истината.

— Не, Ваше Величество, аз познавам Михаил Бакунин и зная, че е заклет враг на Романовската династия. Кореспондирам с него, но намеренията му не споделям.

Царят взе ръката на изповедника.

— Нима Бакунин и в манастирите има своите привърженици? Нима и тук е проникнал този човек? Пази това писмо, по-после ние пак ще го прочетем.

— Какво ли ще стане с тази грешница? — попита Евстатий.

— Това по-после, а сега ще я държим под надзор.

Царят позвъни. Няколко минути по-късно всички калугерки бяха там.

— Има ли в манастира някаква изба, от която да не може да се избяга?

Калугерките се спогледаха.

— Нима нашата игуменка ще бъде затворена?

— Тя не е вече ваша игуменка — рече Евстатий.

Ана видя колебанието на калугерките и каза:

— Деца, вие трябва да бъдете послушни, когато по-старите ви заповядват, но аз няма да ви измъчвам, сама ще отида и ще чакам до доказване невинността ми.

Царят признаваше, че тази горда жена, която студено му се поклони, в тоя момент имаше вид на светица.

— Сбогом, цар Александре, и нека Бог те пази! Нека Бог даде да не бъдеш в обкръжението на приятели, по-добри от мене; може би ще дойде ден, когато ще се сетиш за мен и ще се разкаеш за постъпката си.

— Отведете я, иначе е възможно да омилостиви великодушното сърце на царя.

— Не се страхувайте — каза игуменката, обръщайки се към изповедника и Габриела, които стояха с наведени очи. — Аз ви разчиствам пътя. Лесно бих се борила с вас, но не искам, защото се надявам на божията справедливост, която ще помогне за установяването на моята невинност. Целта ти е постигната, Евстатий, след като си послужи с най-долните средства. И сега не се чудя коя ще бъде игуменката. Скъпи ми манастир, клети деца, които не мога вече да защитавам и утешавам! — Побърза да излезе, защото не можеше да изтрае плача на калугерките.