Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Глух смях се изтръгна от гърдите на сестра Габриела при тази демонска мисъл. След това тя закри с воала лицето си и се изгуби в коридора.
В това време Клариса зае новата си длъжност в стаята, гдето бе настанена нещастната княгиня. Стаята й се намираше в партера и прозорците й бяха обърнати към извънредно красивата градина, но болната нищо не виждаше от това. Тя се бе свила в един кът на стаята и неподвижно гледаше пода, сякаш искаше да отгатне световната тайна.
Клариса тихо приближи, хвана я за ръката и я издигна.
— Хела — каза тихо с цел да разбере познава ли царицата името си, но тя отрицателно клатеше глава.
— Не е Хела, а само сянката на Хела — каза тя. — Храбрата Хела я няма вече, не, само една убийца, една презряна жена.
— Нещастна жено, ти се обвиняваш сама, но това не е възможно — то е само въображение на болния ти мозък. Ти да бъдеш презряна! Ти, която си била чиста като сълза! Не, не. Ела сега при мене да се поразходим в градината, да видиш как слънцето грее и да се освежиш от чистия въздух.
Клариса се приближи до пея, като искаше да я потегли, но тя не й позволи.
— Не, аз не искам да изляза навън, защото там са палачите ми — от три дена вече ме очакват. Искат да ме заведат на бесилката, а аз съм толкова млада и не искам още да умра!
Тя падна на пода и започна да кърши ръце.
— Аз убих детето… Хе, виж как горят прозорците! Не чувате ли как вика детето, спасете го, направете го поне заради мене, за да не ме измъчва съвестта. Още не е късно, добра ми сестро, влезте вътре и го избавете, вижте: покривът не е още паднал — гредите пукат — късно е — късно, аз съм убийца! — Тя въздъхна нежно и падна на пода. Клариса коленичи до нея.
„Колко страшна тайна — каза си тя. — Ако сполуча да я науча, надявам се, че ще мога да й помогна.“ Сълзи на съжаление потекоха от очите й.
Изминаха няколко часа, докато Хела дойде в съзнание. Тя беше отпаднала и остави Клариса да я заведе в градината като малко дете. Игуменката наблюдаваше през прозореца как двете се разхождаха в градината. Бе доволна, че бе избрала Клариса за пазачка. Ако Кларисината доброта не можеше да повлияе на княгинята да дойде на себе си, то и най-добрият лекар не може да стори това.
Тя се приближи до молитвеника и коленичи пред него.
Устните й се мърдаха и тя набожно се молеше за успокоение духа и оздравяването на княгиня Хела.
Около осем дена изминаха, откакто Клариса бе назначена за пазителка на княгиня Хела. Игуменката не беше се измамила в надеждите си за доброто влияние на благородната и добра душа на Клариса. Хела остана за късо време тиха. Все по-рядко се повтаряха сцените и дори съвсем изчезнаха.
Когато Клариса ставаше за молитва в църквата, тя обикновено заключваше вратата на стаята, в която бе княгинята. Хела бе свикнала с Клариса. Когато понякога закъсняваше, тя плачеше.
Така бе и днес. Когато Клариса бе станала и се готвеше да отиде в църквата, княгинята я помоли да не отива.
— Стой при мене, защото когато си при мене, не ми се явяват онези черни сенки и тогава не могат нищо да ми направят.
— Аз ще затворя след себе си вратата — каза Клариса, — тъй като ти твърдеше, че когато е затворена, тогава не могат да влязат вътре, и аз скоро ще се върна.
Тя излезе и не след дълго бе в църквата. Не бе дошла нито една калугерка там — тя бе първата. Клариса седна на мястото си и когато се канеше да се помоли на Бога, погледът й се спря на едно писмо, което се намираше на стола пред нея. Тя прочете учудено надписа:
„За сестра Клариса“
„Какво значи това? Как е могло това писмо да дойде тука, стените на манастира не са го оставили тука, трябва някой отвън да го е поставил. Ако е така, т.е., ако е отвън, то аз не трябва да го отварям, а трябва да го предам така запечатано на игуменката, която ще го хвърли в огъня, като го отвори. Една калугерка не трябва да получава писма от външни лица; всичко, що става зад стените на манастира, е мъртво за нас, също така и това, което сме обичали, и онова, което ще обичаме.“
Последните думи изговори съвсем тихо, не, тя не ги изговори, тя ги само помисли; но при все това тя се изплаши.
— Което още любим — повтори тя. — Ах, бедна Клариса, нима не можеш да забравиш образа на онзи човек, който е твой неприятел, който те грабна от света и те изтръгна от светските радости?
„Не, той не ми е неприятел — помисли си тя, — на кого другиго трябва да благодаря, че съм тука, на това свято място, ако не на него?
Не, аз не те имам, Михаил Бакунин, за мой неприятел, аз те благославям хиляди пъти и всякога ще ти бъда признателна — и вечно ще те любя. Възможно е това писмо да е от него, затова не ще го дам на игуменката, преди да го прочета. Сам Бог знае за какво ли ме моли, може би има нужда от мене да му помогна, как бих могла да откажа на молбата му и как ли ще мога да го изпратя, ако не го изслушам предварително?“