Последната империя

Всички, освен Вин бяха заети.

Тя погледна Сейзед и той й се усмихна.

— Понякога се налага да почакаме, господарке. За да разберем защо е трябвало да повярваме в нещо. Един от любимите изрази на господаря Келсайър.

— Винаги има още една тайна — прошепна Вин. — Но, Сейз, всички, освен мен имат какво да правят. Аз е трябвало да избия благородниците, но Кел се е отказал от това.

— Да, те трябва да бъдат неутрализирани — потвърди Сейзед, — но не е задължително да бъдат избити. Може би вашата роля е била да покажете на Келсайър точно това?

Вин поклати глава.

— Не. Трябва да има и друго, Сейз. — Стисна ядосано кесията и нещо вътре изшумоли.

Беше второ късче хартия, което не бе забелязала преди малко. Извади го и внимателно го разгъна. Беше рисунката, която й бе показал Келсайър — рисунката на цвете. Рисунката, която Мейр винаги си носела, мечтата за бъдещето, когато слънцето няма да е червено, а растенията ще са зелени…

Вин вдигна глава.

„Чиновник, политик, войник… има още нещо, от което се нуждае една държава.

Добър убиец“.

Извади стъкленицата и я изпи заедно с няколко топчета атиум. Отиде до купа оръжия и взе вързоп стрели. Бяха с кремъчни остриета. Започна да чупи остриетата, като оставяше около сантиметър дърво. Останалата част хвърляше.

— Господарке? — попита загрижено Сейзед.

Вин не му обърна внимание и продължи да рови в оръжията. Намери това, което й трябваше — ризница, изработена от сплетени метални пръстени. Откъсна десетина с подсилените си от пютриум пръсти.

— Господарке, какво правите?

Вин отиде до рафта, на който бе видяла различни метални прахове, и напълни кесията с пютриум.

— Безпокоя се за лорд Владетеля — рече тя, извади пиличка и изстърга няколко парченца от Единайсетия метал. Поколеба се, после ги погълна с вода от манерката. Пусна още няколко парченца в една стъкленица.

— Но бунтовниците сигурно ще могат да се справят с него — рече Сейзед. — Без помощниците си той не е толкова силен. Поне така мисля.

— Грешиш — отвърна Вин и тръгна към вратата. — Той е силен, Сейз. Келсайър не можа да го усети — за разлика от мен. Той не знаеше.

— Къде отивате?

Вин спря при вратата.

— В двореца има една крипта, охранявана от войници и инквизитори. Келсайър се опита да влезе там на два пъти. — Обърна се към черните мъгли навън. — Тази нощ ще разбера какво има вътре.