Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Не става въпрос за балове и забавления, татко. Имам предвид нещо много по-важно.
Лорд Венчър го изгледа.
— Без лекомислено дърдорене? Без палячовщина?
Елънд поклати глава.
Неочаквано лорд Венчър се усмихна.
— Какво пък, остани, момче. Това е добра идея. Някой трябва да наглежда нещата тук, докато аз събирам силите ни. Да… много добра идея.
Елънд се поколеба, забелязал насмешката в очите на баща си.
„Атиумът — баща ми се готви да ме постави на своето място! И… дори лорд Владетеля да не ме убие, той разчита да загина по време на въстанието. И в двата случая ще се отърве от мен.
Май не съм толкова добър в тази игра“.
Лорд Венчър се подсмихна и му обърна гръб.
— Поне ми остави малко войници — помоли Елънд.
— Ще получиш, колкото поискаш — успокои го лорд Венчър. — И без това едва ли ще успеем да прекараме и една ладия през тази суматоха. Успех, момче. Предай поздрав от мен на лорд Владетеля. — Разсмя се и излезе да яхне оседлания си вече жребец.
Елънд изведнъж се превърна в център на вниманието. Изплашени стражници и слуги, осъзнали, че са изоставени, извърнаха отчаяни погледи към него.
„Сега аз… командвам — помисли си той изненадано. — Какво да правя?“
Навън мъглите бяха озарени от разпалените пожари. Стражниците завикаха, че приближава тълпа скаа.
Елънд отиде до отворената врата и погледна навън. Зад него в помещението се възцари изплашена тишина.
Елънд постоя така няколко минути. После се обърна.
— Капитане! Съберете всички войници и прислугата — не искам да изоставите никого — и се отправете към Цитаделата Лекал.
— Към… Цитаделата Лекал, милорд?
— Тя е по-добре защитена — обясни Елънд. — Освен това сега имаме съвсем малко войници. Когато се обединим, ще можем да се отбраняваме по-ефикасно. Ще предложим хората си на Лекалови в замяна на тяхната протекция.
— Но… милорд… Лекал са наши врагове.
Елънд кимна.
— Да. Но все някой трябва да направи първата крачка. Хайде, мърдайте!
Капитанът козирува и хукна да изпълни заповедта.
— А, капитане! — спря го Елънд.
— Да, милорд?
— Изберете петима от най-добрите си хора за моя почетна охрана. Оставям командването на вас. Аз и тези петима ще тръгнем на специална задача.
— Милорд? — Капитанът го погледна объркано. — Каква задача?
Елънд — бе извърнал поглед към мъглите — отвърна:
— Ще идем да се предадем.
Вин се закашля и изстена от остра болка в тила. Отвори размътените си очи и премигна от водата, с която я бяха залели — и веднага разпали пютриум и калай, за да се свести по-бързо.
Груби ръце я вдигнаха във въздуха. Тя изхърка и инквизиторът й натика нещо в устата.
— Преглъщай! — нареди и й изви ръката.
Вин изстена, опита се безуспешно да се противопостави на болката. Накрая се предаде и погълна металното късче.
— А сега го разпали! — нареди отново инквизиторът и й изви ръката още по-силно.
Вин продължи да се съпротивлява, изучаваше непознатия метал в тялото си. Инквизиторът би могъл да й даде безполезен метал — такъв, от който да се разболее и дори да умре.
„Но има много по-лесни начини да убиеш един затворник“. Имаше чувството, че ръката й всеки момент ще се откъсне от тялото. Въздъхна примирено и разпали метала.
И веднага всичките й други запаси от метали изчезнаха.
— Добре — рече инквизиторът и я пусна на земята. Камъните бяха мокри от студената вода, с която я беше залял. Инквизиторът се обърна, излезе от килията и затръшна решетестата врата.
Вин коленичи и почна да разтрива ръката си. Опитваше се да разбере какво е станало. „Металите ми!“ Потърси ги отчаяно в тялото си, но не откри нищо. Не усещаше никакви метални запаси, освен този, който бе погълнала преди малко.
„Какво беше това?“ Дванайсети метал? Изглежда, аломантията не беше ограничена, както си я представяха Келсайър и другите.
Пое няколко пъти дълбоко въздух, облегна се на стената и се опита да се успокои. Усещаше нещо… да я притиска. Присъствието на лорд Владетеля. Но този път не беше тъй силно, както когато той бе убил Келсайър. Само че сега не можеше да разпали мед и да се скрие от всемогъщата му, почти всесилна ръка. Усети как в нея се надига отчаяние. Един тих гласец й нашепваше да лежи, да се предаде…
„Не! — помисли си тя. — Трябва да се измъкна. Трябва да запазя силата си!“
Надигна се и огледа помещението. Килията беше по-скоро клетка. Три от четирите стени бяха зарешетени, вътре нямаше нищичко — дори сламеник на пода. От другата страна на коридорчето имаше още две килии-клетки.
Бяха я съблекли по бельо. Целта вероятно бе да се уверят, че няма по себе си още метали. „Да можех да намеря само късче метал…“