Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Инстинктивно се опита да разпали желязо и зачака да се появят синкавите линии — но, разбира се, в тялото й нямаше и прашинка желязо. Тя поклати глава, ядосана на глупостта си, но това бе само поредният знак колко много е свикнала да се уповава на аломантията. Имаше чувството, че е… ослепяла. Не можеше да запали калай, за да се ослуша за гласове. Не можеше да разпали пютриум, за да възстанови силите си и да преодолее болките в ръката и главата. Не можеше да разпали бронз, за да потърси наблизо аломанти.
Нищо. Не разполагаше с нищичко.
„Преди се справяше без аломантия — рече си сърдито. — Можеш и сега“.
Въпреки това тя претърси пода на килията с надеждата да открие карфица или пирон. Не намери нищо и насочи вниманието си към решетките. Нямаше обаче никакъв начин да откърши парченце от тях.
„Тук има толкова много метал — помисли си отчаяно. — А аз не мога да го използвам!“
Отпусна се на земята и потрепери от студ в мокрите си дрехи. Навън все още бе тъмно, през единственото прозорче се процеждаха мъгли. Какво ли бе станало с бунта? Ами с приятелите й? Стори й се, че мъглите отвън са по-ярки от обичайното. Факли в нощта? Нямаше как да разбере без калай.
„Какво си мислех? — продължи да се ядосва тя. — Че ще се справя там, където се провали Келсайър? Той е знаел, че Единайсетият метал е безполезен“.
Беше направил много, не можеше да го отрече — но със сигурност не бе убил лорд Владетеля. Опита се да си припомни случилото се подробно. Имаше нещо странно познато в нещата, които й бе показал Единайсетият метал. Не заради виденията, които изникнаха, а заради това, което усещаше самата тя, докато го разпалваше.
„Злато. Когато разпалих Единайсетия метал, се почувствах, както когато Келсайър ме накара да горя злато“.
Възможно ли бе Единайсетият метал въобще да не е „единайсети“? Златото и атиумът й се струваха странно свързани. Всички останали метали вървяха в чифтове — основен метал и негова сплав, като всеки от двата вършеше противоположни неща. Желязото Тегли, стоманата Тласка. Цинкът Тегли, месингът Тласка. В това имаше логика. Всички, с изключение на атиума и златото.
Ами ако Единайсетият метал беше сплав от атиум и злато? „Това би означавало… че атиумът и златото не са чифт. Че правят две различни неща. Сходни, но различни. Че са като…“
Като другите метали, които се групираха по четири. Това бяха физичните метали: желязо, стомана, калай и пютриум. И психичните: бронз, мед, цинк и пиринч. Освен тях имаше и метали, въздействащи на времето: злато и неговата сплав, атиум и неговата сплав.
„Значи има и други метали. Такива, които все още не са открити — вероятно защото атиумът и златото са твърде ценни, за да се правят техни сплави“.
Но каква полза можеше да извлече от това откритие? Нейният „Единайсети метал“ вероятно бе в противоположен чифт на златото — метал, който според Келсайър бил най-безполезният от всички. Златото бе помогнало на Вин да види себе си — или по-точно своя версия, различна от истинската. Но това бе само видение на нещо, в което би могла да се превърне, ако миналото й е различно.
Единайсетият метал бе направил нещо подобно: вместо да покаже на Вин нейното минало, бе показал сходни образи на други хора. Но не й бе казал нищо. Какво значение, че лорд Владетеля е можел да стане друг човек? Сега той бе тиран, управляващ Последната империя, срещу която тя се бореше.
На вратата се появи тъмна фигура — инквизитор с черно расо и спусната качулка. Лицето му бе скрито в сянка, стоманените му очи блещукаха под смръщените му вежди. Зад него се появи втори и каза:
— Време е.
Първият инквизитор извади връзка ключове и тръгна към клетката на Вин.
Тя се напрегна. Ключалката изщрака. Вин скочи и се втурна напред.
„Винаги ли съм била толкова бавна без пютриум?“ — помисли си ужасено. Инквизиторът я сграбчи за ръката, докато се шмугваше покрай него. Движенията му бяха почти небрежни. Ръката му се движеше със свръхестествена бързина — в сравнение с него Вин сякаш пълзеше.
Инквизиторът я дръпна и я спря. На устните му трепкаше зла усмивка, лицето му бе покрито с белези. Белези, които приличаха на…
„Рани от стрели — помисли тя смаяно. — Но… нима вече са заздравели? Как е възможно?“
Тя продължи да се дърпа, но слабото й, лишено от пютриум тяло не можеше да се сравнява със силата на инквизитора. Съществото я понесе към вратата. Вторият инквизитор отстъпи встрани и я огледа със стоманените си очи.
Вин го заплю, но той дори не трепна. Първият инквизитор я понесе по тесен коридор. Вторият ги последва. Тя извика няколко пъти за помощ, макар да си даваше сметка, че тук, в Кредик Шау, виковете й са безсмислени. Но поне май успя да ядоса инквизитора, защото той й изви ръката и изръмжа: