Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Алтиарин, стига! — скара му се Лерта, усетила какво прави мъжът й. Късно.

— Това предизвикателство ли е, елфе? — процеди Римиел. Усмивката бе изчезнала от лицето му и той се бе смръщил като мраморна статуя на гнева.

— Само ако ти искаш да бъде такова — кимна черният елф.

— Достатъчно! — извика Лерта.

Двамата мъже продължиха да се гледат един друг, преценявайки шансовете си. „Рискувах много“ — укори се Алтиарин. Този вампир не беше нито немощен, нито объркан. Дори да успееше да го победи, пак можеше да стане опасно за Лерта.

Римиел пък вътрешно кипеше от гняв. Не можеше да допусне някакъв бежанец, живеещ като чобанин, да го унижава. Действително изпитваше страх от рапирата, ала това също го влудяваше.

Предишния път, когато бе избягал от магическо острие, нещата не се бяха наредили като хората.

Може би трябваше да свърши всичко тук и сега.

— Достатъчно — повтори Лерта тихо, но категорично.

Двамата усетиха как ги обзема някакво спокойствие.

— Стига вече. Алтиарин, ти си домакин, не подобава да се отнасяш така към госта ни — смъмри го тя нежно.

— Той е тук, за да ме убие — каза внезапно черният елф. Бе сигурен в това. — Нали така?

Римиел отвори уста. Не знаеше какво да отвърне. Изсъска.

— Но няма да го направи, нали? — Лерта го погледна.

Вампирът извърна поглед настрана. Не знаеше защо тази лечителка му влизаше така под кожата, нито пък как бе превърнала един елф на мрака във въплъщение на образцовия стопанин. Двамата внезапно му напомниха за него и Жийна. И неговата любима бе успяла да потуши ужасния му глад, неестествената стръв за повече кръв и повече смърт.

— Ти кървиш — каза внезапно Лерта и го приближи.

— Лерти, не! — предупреди я черният елф, но лечителката махна с ръка.

Вампирът се обърна към нея.

— Стой настрана! — озъби се той. Знаеше откъде кърви и чувстваше унижение за това. Като вампир, създание без нормален живот, той не можеше да плаче като хората. Очите му не можеха да произвеждат сълзи.

Затова от тях капеше течността, която беше всичко за вампира.

Кръв.

— Спокойно — каза Лерта и избърса лицето му, — всичко е наред.

— Нищо не е наред — пророни внезапно вампирът, обзет от тежко, дълбоко отчаяние. — Лихваря ме изпрати при вас.

— Лихваря? — погледна го учудено жената.

Алтиарин усети да го полазват ледени тръпки при тези думи.

— Това не е възможно — продума вцепенен.

— Ти го познаваш? — погледна го Римиел.

— Кой е този Лихвар? — настоя Лерта.