Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Прияло ми се е свинско — каза й той внезапно.

Лерта се отблъсна от него.

— Не. Забранявам ти, Алтиарин. Наистина.

— Много е вкусно — добави черният елф и се затича към вратата, преди жена му да го хване.

— Алтиарин, забранявам ти! — извика тя.

— Ако нещо стане, ще ме излекуваш — долетя отговорът от студената есенна нощ.

Лерта прехапа долната си устна.

— Мъже! — процеди накрая.

През това време черният елф вече се бе отдалечил от малката колибка, където живееше с любимата си. Бяха построили нова къщичка, далеч от старата, която използваха за гроб на горкия Крау, бащата на Лерта, убит от инквизиторите на Томан. Бяха щастливи, близо до планинско селце, пълно със саможиви и честни хора, далеч от цивилизацията. След дълго увещаване от страна на Лерта Алтиарин най-накрая се беше представил на местните. В началото имаше известен шок от тяхна страна, но в крайна сметка го приеха. Сега той беше пазителят на селцето от чудовищата, обитаващи Планината на Ледените Хребети, а Лерта ги лекуваше.

Единствената сянка, тегнеща върху щастието им, бяха опасните ловни навици на Алтиарин. Сега той тръгваше по петите на любимата си плячка — едно от най-свирепите същества в Мрулл’Аббан.

Адската свиня.

Това бе огромно животно от рода на глиганите, покрито с гъста бяла четина и с огромни глиги. Туловището му обаче наместо с копита се придвижваше с мощни ноктести лапи, а звярът, за разлика от другите прасета, бе хищен и се хранеше с елени. Това бе и една от причините Алтиарин да го ловува. Съществото бе надарено с невероятна стръв и, оставено без контрол, можеше буквално да ликвидира популацията на красивите горски рогачи. Затова черният елф хем си набавяше вкусно месо, хем и пазеше по някакъв начин равновесието в природата.

„Станал съм като светъл елф“ — направи гримаса той в тъмното.

Скоро зорките му очи доловиха следи от чудовищното създание. Алтиарин забави ход, приведе се и тръгна по следите му. Когато наближи бърлогата му — пещера, скрита в скалите зад гъсти храсталаци — елфът отстъпи назад и намери най-близкото езеро. Там се покатери в короната на едно дърво и зачака.

Тук идваха да пият вода различни животни — елени, вълци, дребни и не толкова дребни гризачи. По някое време четириногите се разбягаха и зоркият слух на Алтиарин долови приближаващ се тътен. Не след дълго чудовищната свиня се появи пред погледа му. Бе огромна, висока почти два метра в плешките. Свинята приближи водата и започна шумно да лочи.

Алтиарин бе точно над нея.

Черният елф се усмихна и скочи право върху огромния глиган, изтегляйки със същото движение и рапирата си. Веднага щом падна върху четината му обаче, разбра, че преценката му за атаката е била напълно погрешна. По принцип Алтиарин се справяше с това животно, като се хващаше за гъстата четина и забиваше рапирата си в окото му, убивайки го, преди то да е разбрало какво му се случва.